Той усещаше как неописуемата й мъка се разпростира на вълни от нея като тежко въздушно течение. Невъзможността да поеме поне част от страданията й го подлуди. Накрая тя се овладя, но гласът й прозвуча толкова беззащитно и жално, че за малко самият Радослав да ревне.
Не мога да намеря Пътя дотам, Дичо — отекнаха думите й право в главата му, а змейското момиче изхълца и скри лице на гърдите му. — Преди Проходите бяха нещо обикновено, като сегашните ви летища, ала… Татко ми разказваше, че от незапомнени древнини с всяко столетие хората все повече и повече ги е дострашавало от всичко магическо. Питах го защо, а той само ме погали с крило и каза, че като порасна, ще разбера. А онази нощ аз летях до няколко такива места, не ми се сърди, че не ти казах… И не почувствах Пътя към Долната земя. Проходите — затворени са, запустели, изоставени!… Сякаш са зашити, зазидани, залостени! Не сме го ние сторили. Нима болен е този твой свят, та е сякаш чумав град — стои обсаден, под карантина!? Или Проходите са зараснали като… като рани! Били са нежелани, Дичо! От хората нежелани… Не разбирам какво става…
– Няма ли ги, или просто ти не можеш да ги намериш? — изцеди дрезгаво Радослав.
Не зная, Дичо… — от знойното й дишане той плувна в пот. — Нека ти разкажа друг път за моя Свят, може ли?
– Разбира се, когато кажеш, миличко.
Изглежда все пак, че телепатирането я караше да потиска болката, и тя продължи:
Аз живях Там… докато не почина дядо Омуртаг. Сетне за малко ме изпроводиха на възпитание в Плъскова, че да опозная и човешката си рода. После пак се завърнах… И пак… и пак. И там, и тук ме обичаха, имах приятелки, колко само сме си играли край Тича! Имах си родители, роднини… Затова, че бях ту тук, ту там, до омагьосването си още не бях навършила трийсет и осем години. Ние, змейовете сме деца до четирийсет.
– Знаеш ли, все исках да те попитам… Всъщност, кога си родена? Понеже от кан Омуртаг до цар Симеон — доста време е изтекло…
Първият ден на Теку Ениалем е началото на живота ми — Верена се усмихна през сълзи и продължи гласно:
– Мама направо се е побърквала, защото денем съм била ревливо бебе, а нощем — много непослушно змийче, което все се е разхождало и криело из татковия замък.
Озадачената му физиономия я разведри още повече.
– Коя година е това Теку…
– Според сметките на татковите рокамчии, в твоя свят е бил двайсет и трети октомври осемстотин трийсет и осма година. Баща ми много се радвал, чичовци ми змейове целия зертон отрупали с дарове! Между другото, имам и драконово име, ала ти, мили, не ще можеш да го изречеш, дори не се мъчи да го сториш — ще се задавиш и ще те боли гърло…
… За последно дойдох в Горната земя — продължи тя след дълбока въздишка — през осемстотин деветдесет и шеста и останах във Велики Преслав към свитата на кавхана, който беше мой… хм, виках му „чичо“, ала се падаше Мамин племенник. Че то и Къняз Борис Кръстителят трябваше да ме нарича „лельо“, ала нали разбираш, неудобно е… И така Мама се прибра в Долната земя, да не би Татко да заболее от тъга по нея, а аз останах в хорския свят. Да стана съвсем голяма и да смогна сама да се прибера вкъщи… като намеря Прохода. И ето, сега откривам, че Пътят… липсва… Няма ми нищо, Дичо, мина ми.
– Сигурно просто трябва да пораснеш съвсем и тогава ще го видиш, миличко! Не се отчайвай, недей!
– Да, навярно. Прегърни ме. Силно. Сигурно си прав. Ще почакам.
Не изглеждаше обаче убедена.
Късно след като Верена заспа, Радослав добави на ръка към машинописния лист:
От думите на Верена личи, че времето в Долната земя тече по-бавно оттук. Не исках да се връщам на темата, за да не тормозя чудесната ми приятелка, но тя ме видя с калкулатора (нарича машинката „рокан“ и не знам защо, но много й се радва), та мисля, понеже се поугрижи, че се е досетила какво правя — опитвам да изчисля колко е това „по-бавно“… Захвърлих това си занимание. Не искам пак да плаче, въпреки че подозирам — правила го е и преди — скришом…
Мило мое драконче…
10
Веднъж, докато се връщаха от излет на Черни връх, Радослав го ужили пчела.