Цялата бурна активност на Верена да ходи натам-насам, да учи това-онова и да обсъжда всичко, което за момента я вълнува, понякога се редуваше с кратки периоди на апатия и сънливост. Радослав направи опит да подпита не е ли свързано това с нещо от змейските й биоритми, на което тя меланхолично махна с ръка: „Ами! Просто ме мързи“. И на следващата сутрин отново бе жадна за движение.
Предложи — по-скоро заповяда — „да се поразходят“. Тръгнаха по обичайния вече маршрут: изкачиха Витоша откъм Боянския водопад, където змейското момиче застана под ледената му струя и към клонаците изригна облак пара; постояха сред жарените от слънчеви лъчи циментовосиви морени под Ушите, напомнящи лунни пейзажи от астронавтски снимки, и милвани от студен планински вятър, прекосиха безлюдното в делничния ден било. На самия Черни връх, в заслона, пиха вкусен чай, подремнаха край Грамадата и през резервата затопуркаха към Бистрица.
За първи път досега Верена беше оставила змейската си рокля. Носеше мъжка карирана риза и къси панталонки. С неуморна пъргавина на сърна тя шляпаше с боси крака по пътеките, скачаше главозамайващо по скалите и ровеше с розови пръстчета в окапалите борови иглички. Бе с някак омекотени черти и в трайно благо настроение… за което Радослав вече беше научил, че не ще й попречи да се заяде при нужда:
– Виж, колко бедна е и таз гора… Всичко е от калпавите ви заводи, шосета и жици — заяви тя, след като спази традицията да се полюбува на потопената в сив смог София, която упорито наричаше Средец.
– И какво, да се върнем в пещерите ли? — отвърна й той кисело. Вече не за пръв път спореха за това, но Верена постоянно се връщаше към темата с нови доводи. Не че не се съгласяваше с повечето й възгледи, ала сега Радослав отреагира не на думите, а на обвиняващия й тон:
– Такава е логиката на прогреса, старите неща ги заместват нови…
– Кое пò има право на съществуване — фотографите или шаръчиите? — неочаквано го засече тя. — Киното или книгите? С какво сте по-добри от миналото? Само че с тези ваши коли, железници, самолети сте по-бързи — ха! Ала помисли какво се е загубило! Удоволствието от самия път — нека и тежък, тъй се най усеща, нали светът от това е хубав, че е шарен! Ами сега? По-бързо научавате новините — имате вестници, четете от хартия или гледате телевизия, вместо да послушате някой разказвач. Не сте ли от това забравили да другарувате, да търсите общ език? Погледни — хем знаете повече… хем се разбирате по-малко… Та кажи, колко неща ви е отнел и колко дал този прогрес. Как по-бива: повече количество или все пак малко, ала качество, а?
– Чакай, нелепо е да се сравняват, още по-малко противопоставят тези неща…
– Точно така — меко и търпеливо каза Верена. — И нима новопридобитото трябва да е за сметка на вече притежаваното?
– Но не можеш да имаш всичко наведнъж! Всяко нещо си има определена цена…
– Има — уж се съгласи тя. — И тя е: повечко пот по челото или изгризани в мислене нокти — това е достойната цена. Ако трябва — и спестени празненства, и известно време по-бедна трапеза. Даже просто без лакомия, пак ще е достатъчно, за да се плати тази цена. Ала да жертваш нещо Старо заради Новото, то си е чиста сделка с дявола, глупава и гибелна. Не е цена това — безвъзвратно да събориш всичко ценно заради нов градеж, дори да го замисляш като велик, защото най-често ще е рожба на моментна необходимост или по-лошо — на прищявка… Изгорил ли е някой картините заради фотоапарата, Дичо? Кой дава мило за драго!?
Радослав си помисли, че отново се натъква на слабостта й към парадоксите. Момичето-змеица виждаше в противоречията нещо особено привлекателно и той се опита да го използва:
– Веренче, ясно е, че човек не може без природата, но вече няма друг изход, освен тя да бъде променяна според нуждите ни. И не е толкова трагично положението, чела си за опазването на околната среда…
– Опазване! Защо тогава няма тюлени по Черно море, защо продължават да горят стърнища, защо са мръсни реките? Не е ли същото? Или навярно хората, ако цените нявга нещо, то е само онова, което сте създали вие самите?!
Колкото и да бе убедителна, вече ставаше дума за доброто име на човешкия род и Радослав разгорещено взе да възразява:
– Хубаво де, хората сме тъпанари! Ами щом като сме такива, как така змейовете сте офейкали в Долната земя? Значи нашата цивилизация се е оказала по-печеливша в оцеляването!
Той широко заразмахва ръце в подкрепа на думите си и улучи бодливите къпини отстрани.