– _Успял_ не значи всякога прав.
– Пак излишно обобщаваш… Ох!!! Ау леле, гадинка гадна… — последното се отнасяше до нападналото го раздразнително насекомо, оскърбено от резките му жестове.
– Казах ли ти да внимаваш около новолуние, Дичо — скара му се Верена. — Добре, че е току-що преминало!
– Алергичен съм към пчелна отрова — измънка той. — И не си нося лекарство…
– Няма страшно, я да видя.
Той й показа подутата раничка от вътрешната страна на сгъвката на лакета. Момичето каза:
– Ще изсмуча отровата, надявам се да е достатъчно.
И го стори. Радослав се посмути от тръпките, които го полазиха.
– Тази муша не е била от най-умните, щом не е усетила по теб моята миризма — каза Верена, изплювайки заседналото в кожата жило. — Инак са разбрани животинки… Чакай, нека бъда сигурна — и момичето отново се наведе към ръката му.
Контрастът между диамантено прохладните й зъби и горещата влага на устните бе изумителен. Младежът на пресекливи глътки дълбоко пое въздух.
Очакваше тя да го подкачи, но когато вдигна глава, лицето й бе самовглъбено. Замислено се облизваше. Езичето й бе досущ човешко… но леко раздвоено накрая.
– Струва ми се… — започна девойката.
– Какво?
Тя свали от коланчето си сгъваем нож — бе го харесала от една вехтошарска сергия, намираща се между градинката пред „Кристал“ и канцеларията на Синода. Дичо си спомни с какво учудено уважение я наблюдаваше продавачът.
Верена разгъна ножа и взе ръката му. Колебаеше се.
– Не, не мога. Би ли се порязал, ако обичаш? Мъничко. Вкусът на твоята кръв… Хм.
– ?
– Направи го! Ще ти обясня.
Той смело изпълни молбата й, може би повечко от необходимото. Тя засмука палеца му, но този път Радослав обърна по-малко внимание върху чувствената страна на действието. Гледаше я въпросително, разнежен от импулсите, които проникваха от нея към него.
Момичето-змеица спря, отстрани се, разсеяно отмятайки разпиляна коса, но продължи да стиска ръката му. Имаше вид на ядрен физик, съвсем непреднамерено открил нещо толкова фундаментално, че не бе сигурен в истинността му.
Радослав докосна чудната си, загадъчна приятелка по скулата:
– Веренче?
Тя го погледна с широко отворени зеници.
– Ти да не вампирясваш, миличко? Имам само четири литра — пошегува се той.
Драконовата девойка бегло се усмихна.
– Знаеш ли как Къняз Борис е покръствал Българите?
Въпросът го свари неподготвен. Беше съвсем неочакван обрат.
– В общи линии. След покръстването е имало езическа реакция и въстания.
– Точно така — кимна тя. — Кънязът ослепил собствения си син и избил главите на метежните боилски родове, но не чак до трето коляно, както разправяте сега! Простолюдието, взело участие в бунта, било опростено, както ставало по него време. Ала не всички размирни водачи намерили смъртта си. Имало оцелели — било укрити от приятели, било спасили се с бягство в Бълград на Волга или приели новата вяра, за да запазят живота си. Останал жив и младият тогава колобър Радан… Разбираш ли, Дичо, тогава не всеки жрец е бивал задължен да спазва безбрачие, имали си тайни семейства. Обичайно децата не знаели кои са бащите им. И после често ставали техни чираци, а след това и самите те колобри… Разбираш ли ме?
– Да. Обаче каква е връзката…
– Радан е твой двайсет и три пъти прадядо, Дичо.
Радослав се облещи.
– Това го разбра по вкуса на кръвта ми?
– Ми… Ухапах колобъра, когато тръгна да ме натиква в скалата. Беше ме вече обезсилил с магия, а и само това можех да направя по новолуние. Ала не вярвам да е умрял от това — та той не беше някакъв си вещер, а истински магьосник! Интересно, никъде не прочетох да е имало бунт през онази година… Колобър Радан отне кръстчето ми, за да помисли Царят, че животът ми е в ръцете на заговорниците, и да не посмее да вика змейове от Долната земя. Ала накрая сигурно джамàче са заловили съзаклятниците, преди те да въстанат. Магьосникът трябва да е спрял сърцето си, да не издаде нищо на Симеон Велики, докато го измъчват…
Радослав мълчеше потресен.
– Човекът, който те е превърнал в камък за хиляда и сто години, е мой прапра… дядо?! — разлепи пресъхнали устни той.
– Знаеш ли, не го мразя вече. Инак, ако Радан не ме беше омагьосал, ние не бихме се срещнали, Дичо.