Выбрать главу

Усмихваше се с цялото си лице — с очите, с леко загатнатите трапчинки, с кокетно извитата снага.

– Но, Веренче… Сигурна ли си, че не се заблуждаваш? Защото, ако си права, съгласи се, всички тези съвпадения — от омагьосването ти до това, че изпуснах ножа си в клисурата единайсет столетия по-късно… Просто целият този наниз случайности е адски невероятен!

– Случайности? Че какво са те друго, освен вълнички-въртопи в поток предопределености? Не че има нейде писана Съдба, ала такава е хармонията на Всемира… Чуй, ами ако колобър Радан е знаел?…

Когато стигнаха до Панчарево, Радослав настоя да се качат на автобуса до София. Вкъщи той за всеки случай глътна половин доза кортизон.

11

В живота на почти всеки софиянец редовно настъпва онзи сезон, когато дори за най-градското чедо столицата се превръща в нещо непоносимо досадно, а душата се устремява към Златни пясъци, Слънчев бряг и Несебър.

Верена и Радослав намериха заместник за сергията, стегнаха един самар и малка раница багаж, след което се поддадоха на повика на морето.

Навярно заради змейската девойка автостопът вървеше като швейцарски часовник. Първо ги качи един симпатяга с микробус, пътуващ до Пловдив.

От бензиностанцията на магистралата край Филибето до Ахелой те пропътуваха с тръгнал на почивка катаджия, с когото за три и половина часа Радослав сподели всички запомнени вицове за ченгета. Оказа се, че полицаят ги знае повече.

Отстрани на шосето горяха стърнища и профучаваха самотни слънчогледи. Верена посочи на Дичо красива бяла бреза, на която висеше, сякаш почивайки си, черна жетварска коса. А малко преди Карнобат девойката-змеица протегна ръка към небето и прошепна по детски радостна:

– Лиляк!

И веднага след това ято от десетки щъркели хвърли шарена сянка върху шкодата.

Сбогуваха се с веселия лейтенант на разклона за Равда. Той продължи пътя си, пожелавайки им всичко най-гот, а младежът от двайсети век и девойката от десети тръгнаха на юг. Край блатото преди Ахелой зърнаха приказно снежнобели чапли. Птиците важно се разхождаха на тънки жълто-зелени крачка. Човките им бяха все едно изрисувани върху коприна с остра четчица, топната в китайски туш. Верена и Радослав дълго се любуваха на птиците, а когато после достигнаха къмпинга, вдъхнаха соления дъх на море, видяха неговата синева с пенести бръчици на вълните.

Следващото возило ги подхвърли едва до Поморие. Налагаше се да чакат нов автостоп. Верена изведнъж свали ръка и застина със затворени очи. Ноздрите й потрепваха. Когато Радослав изрази обезпокоено недоумение, тя му каза, гледайки някак през него:

– Полето на Тутхон още помни…

– Кое, мило?

– Кръвта и потта, дъха на славата, сенките на опиянението от победата и агонията на поражението… Да вървим, Дичо. Това е минало. А аз вече живея сега

Направиха късен обяд в Бургас. А вечерта навлязоха в желаното градче с големите му квартали от бунгала. Скочиха в мечтаните води, като викаха, пръскаха се лудо и прегърнати устояваха на поразигралия се прибой. И чак след това Радослав извади тефтерчето, в което Сашо Русия им бе записал адреса на уредената квартира. Оставаше им само да почакат няколко дни до пристигането на останалите. Летуването започваше с чувство за радост, покой и детски вкус на ваканция, с видения на украсени с мидички пясъчни дворци и пълна забрава за проблемите на цялогодишната сивота.

* * *

Обиколиха доста капанчета и ресторантчета. По пътя Верена топло погали руините на агатополската крепост. Накрая за столова си избраха една кръчма под високи тополи. От дувара й се зъбеше нарисувано „зло куче“. Заведението представляваше обикновен навес с десетина груби маси и пейки под него, имитиращи лондонски пъб. Над главите висяха елегантно парцаливи знамена — Юнион Джек, Веселия Роджър и южняшкото на Конфедератите. Две симпатични момичета, едното от които с бюст като на Лили Иванова, чевръсто поднасяха поръчките. Клиентите изглеждаха все едно статисти от „Коса“ — на Дичо даже му се стори, че към кълбата цигарен дим се присламчва и дъх на марихуана. Музикантите всички приличаха на дънкови мускетари или карнавални пирати и безспорно до един бяха купонджии по душа и черен дроб. Те пееха нещо, което Радослав отначало помисли за Висоцки, но се оказа българско:

… по улиците нямат ни доверие, не различават птицата от червея, съмняват се в усмивките ни истински и мразят ни, защото имат принципи, а ние си оставаме глупаците обикновено във нетрезво състояние…1
вернуться

1

Откъс от песента на Велизар Ванков-Валдес „Момчетата с бутилките“ от сборника песни „Добрият купонджия“. — Б.а.