Дичо се заслуша… но солистът-пират взе, че отстъпи място на същински френски благородник от времето на Ришельо, който подхвана унгарски парчета от „Плешивото куче“, смесвайки ги с хитове на Guns’n’Roses.
Верена с грейнал поглед попиваше екзотичната атмосфера. Пърхаха свежи като минзухарчета гимназистки в неумелите прегръдки на своите красиви като елфи кавалери, незапознати още със самобръсначката. Компания бургазлии кръжеше в шамански танц около своята маса, а недалеч от тях дългокос младеж — ако не учеше във ВИТИЗ, то бе съгрешил да лиши света от втори Ален Делон — говореше на своя приятел с физиономия на добродушен булдог:
– Да знаеш колко ги намразих ония селски граждани, водата им водна, слънцето им слънчево, пясъкът им песъчлив… Чупих се от тях и дойдох тук да се изкефя на сродни души…
Очарователно момиче с нещо котешко в лицето се усмихваше като сфинкс на момчето до него, което се правеше, че уж умее да гледа на ръка.
Змейската девойка почти не обръщаше внимание на порцията панирани калмари, а непрекъснато въртеше глава и жадни очи. На няколко пъти Радослав забеляза в погледа й откровена носталгия и се запита — а какви ли са били купоните преди единайсет столетия, нима с нещо напомняха сегашните? Не бе никак странно — хората като че ли не се бяха променили съществено през последните четирийсет хиляди години.
– Дичо, виж — побутна го Верена.
Пиян и в прекрасно настроение, на външност я Христос, я Че Гевара, млад мъж със синя раница старателно рисуваше нещо с химикалка под ключицата на късокосо девойче. Правеше го бавно, педантично изписвайки подробности — изобщо не му се откъсваше от гладката кожа на миловидната бургазлийка. По приказката му можеше да се предположи, че е от Пловдив или просто прекаляваше с майните. Мъчеше се да бъде забавен и момичето благосклонно се усмихваше, рошейки косата му.
– Виждаш ли какво й рисува?
– Някаква картинка…
– Дракон, Дичо! Глава на дракон! Знаеш ли, когато онзи ден минавахме през Созопол, видях една табелка с адрес на студио за татуировки… Утре сме там! Искаш ли? И двамата!
Идеята мигом завладя въображението му, но не успя да сподели съгласието си, освен с кимване, защото Арамис с електрическата китара запя златния блус на „Омега“. Думите на песента тутакси бяха подхванати от цялото заведение… като някакъв химн в бомбоубежище, докато над тъмния град вият сирени и бръмчат орляци вражески самолети.
Радослав не усети как подхвана Верена на ръце и се озова на мястото, спонтанно превърнало се в дансинг. Блусът ги люшкаше като ласкави морски вълни, докато те усещаха как се удрят едно в друго сърцата им — безкрайно различни и толкова доволни от близостта.
12
Сутринта Верена поведе Радослав към плажа.
Слънцето едва се канеше да изгрее, Зорницата бързо гаснеше в лъчите му. По пясъка бродеха чайки и гларуси, вече тичаха за здраве редки ранобудници.
– Да не би да искаш да плуваме?
– Защо не? Ето, вържи си дрехите в този плик да не се измокрят.
– Знаеш ли колко има до Созопол, Веренче?
– Изчислих го, хайде, докато няма хора наблизо! — и тя се втурна облечена към вълните, които засъскаха в люспите на роклята й. Радослав остана в нерешителност на място.
Водата й стигаше до кръста, когато тя се обърна и му се скара:
– Не се мотай, Дичо!
Радослав припряно се подчини. Когато навлезе по-навътре, там го чакаше и нетърпеливо удряше с опашка нещо змиевидно, дълго колкото торпедо, цялото в шипести перки и начленен костен гребен по гръбнака. Познатите очи го успокоиха.
Хвани се за мен, ала здраво. И внимавай нещо да не изтървеш!
И тя се заизвива, водата сякаш завря. Дичо не успя да преброи до три, а вече се носеха, пронизвайки вълните със скоростта на глисер. Пръски и пяна шибаха като камшик. Спасявайки се от безмилостните удари, Радослав съвсем нерицарски се покатери върху гърба на любимата си, стъпи здраво между костените плочки и се вкопчи в короновидните шипове на тила й.
Затова ме накара да закуся царски — помисли си той.
Още преди зовът на морето да ги изтръгне от ту прашната, ту дъждовна София, те честичко предприемаха подобни екскурзии. Първия път Радослав запротестира:
„Но, миличко, как така ще ме мъкнеш на гръб?!“