„Това е моя грижа, нали съм змеица! Ти само се мъчи да ми помагаш, все едно политаш насън, нали се сещаш?“
След това тя го прегърна отзад през кръста, а краката й се превърнаха в дълга опашка, която пристегна младия мъж в грижовната хватка на предпазен колан. И излетя.
Радослав, зареден с желание сам да заплува във въздуха като балон с хелий, помисли, че навярно усещането много прилича на полет с делтапланер. С тази разлика, че „делтапланерът“ беше жив и размахваше демонски криле.
Естествено, летяха нощем. При това много бързо. Опашката на драконовата девойка не само го придържаше и балансираше за равновесие с тялото му, но и успешно служеше вместо защитен комбинезон. Във всеки случай следващите пъти Радослав си слагаше мотоциклетен шлем и навличаше кожени рокерски дрехи, защото Верена се движеше като светкавица и насрещният вятър се превръщаше в грапаво ренде. Когато пристигнаха до целта си (имаше голям спор за нея, понеже любимата крепост на Верена понастоящем се намираше зад границата; накрая момичето-змейче склони за Търново), те покръжиха над Царевец и безшумно кацнаха на Балдуиновата кула. Оттам продължиха пеш. През цялото време Верена критикуваше твърдината. Според нея по стил градежите били повече византийски, отколкото български. И все пак накрая тя замълча и остана дълго до една стена, галейки камъка, сякаш го миеше в лунната светлина. И Радослав чу как изсъска капнала от очите й сълза. Опита се да прегърне приятелката си, но тя го отблъсна… а после се сгуши гальовно в ръцете му, изтръпнали от предишното й раздразнено докосване.
Те пребродиха още много места и градове — кои денем, кои нощем — и Верена често допираше буза до зидовете на старите руини, сякаш се вслушваше в тях. А може би наистина чуваше нещо от своето далечно време на мощ и слава?
Веднъж се отбиха край Мадарския конник. Момичето-змеица застана с кръстосани на гърдите си ръце и впи в него блеснали очи. Със задъхан шепот тя произнесе някакво приветствие и, въпреки че думите зазвучаха гъделичкащо познато, Радослав чу и ясно разбра само „Канасубиги Исперих“. Бе достатъчно, за да го разтърси невероятна възбуда, предусещане за нещо величествено и той също жадно се втренчи в Конника… Ала канът остана в камъка, посребрен от искрящата в небето Луна… Изведнъж Радослав усети кънтяща празнота в себе си. С мъка пое въздух и побърза да прегърне приятелката си. Вече знаеше, че дължи тези си усещания на Верена — тя неволно му телепатираше чувствата си.
„Да си вървим“ — с тиха печал девойката излезе от унеса си и те полетяха обратно към София…
След всеки полет Дичо буквално примираше от глад.
„Все едно аз съм хвърчал вместо теб“ — изненадваше се той.
„Донякъде е така. Черпя енергия и от твоето тяло — срещайки озадачените му очи, тя се притесни и поядоса. — Ами как да летя с такова неаеродинамично нещо каквото си! Малка съм още, не разбираш ли? Ако ще те нося, поне изпълнявай ролята на горивен резервоар или, щом повече ти харесва, на електрическа батерия. И не забравяй да желаеш сам да летиш. Олекваш значително при това положение!“
Радослав не намери сили да я разпита за механизма на процеса — със сигурност имаше работа с нещо парабиохимично или екстрабиоенергетично и нямаше да го разбере. Аналогията с батерия го задоволяваше — така логичното му, отвикнало от вяра в чудеса възрастно Аз не изпадаше в оскърбена паника. Тази своя половина Дичо реши да щади и екзометафизични идеи да поема по чаена лъжичка дневно, за да опазва душевното си равновесие.
И ето сега — ново пътешествие, при което, вместо мъж на място да качи изгората си поне на ČZ, щом си няма „Хонда“, самата мацка се превръща в транспортно средство. И то такова, че пътните ченгета биха се затруднили да ги спрат, понеже подобно превишаване на скоростта не са дори сънували.
Но сега Радослав се тревожеше. Нощните им излети бяха прекратени, откакто веднъж двамата едва не се размазаха край Белоградчик. По-аварийно кацане не помнеше българската земя от времето на Втората световна война. Е, все пак едно непълнолетно драконче не е Мессершмит, надупчен в неравен бой с Лайтинги и носещи бомбена смърт Либерейтъри Б–24. Затова се приземиха сравнително тихо, почти без щети, по терена на Втория вътрешен град на крепостта.
„Веренче! Как си, гущерчето ми! Да не си си счупила нещо, а?!“
„Добре съм, Дичо, добре… Нещо…“
„Какво? Да търся лекар?“