Выбрать главу

„Или ветеринар-чернокнижник? Нищо ми няма. Само… малко се претоварих.“

Неведнъж тази й нелепа потайност дразнеше Радослав и той не знаеше коя нейна страна — змейската или човешката — да вини за пристъпите й на саможивост. Ала сега определено не беше време за сърдене.

„Така. Връщаме се с влака!“ — разпореди се той.

„Не, Дичо, веднага щом отморя…“

„Ааа, не! Никакви геройства! В града имам един състудент, у тях ще нощуваме, после ще му взема малко пари назаем, за да се приберем утре в София.“

„Ангел…“

„Да върви на майната си Ангел! Няма заради скапаната сергия да се чудя откъде да търся змейски педиатър!“

„Вече не съм съвсем дете!“

„Тъй ли? И сигурно знаеш къде по света има драконологична поликлиника?“

„В момента само авиоремонтна база ще свърши работа“ — засмя се тя.

Ала след този случай повече не предложи да летят. Пътуваха както всички нормални граждани. За неразположението си Верена не даде никакви обяснения и почти успя да скрие загрижеността си. Радослав не я тормозеше с въпроси. Вместо това поднови упражненията си и изрови от мазето прашасалите гири. Обаче не си правеше илюзии, че така ще се научи да лети като лястовица или че ще препуска като жребец. Просто за всеки случай реши да бъде във форма, колкото и жалка да бе тя в сравнение с възможностите на любимата му.

Но разходка по вода беше друго нещо. Имаше опора, значително по-плътна и осезаема от въздуха. Тайничко му липсваше летенето и го измъчваше въпросът за здравето на змеицата. Обаче, както всеки човек, той си позволи да загърби неприятностите и да забрави опасенията — но не и копнежите си, — особено след като Верена му каза веднъж: „Само след десет веша ще съм възрастна! Пораствам по-бързо, отколкото очаквах… Та имаш още време да поживееш спокойно!“

Вярно, Верена се шегува странно, както тя си може — реши тогава Радослав, — ама къде беше майтапът?

Слънцето се издигаше над морето и над самотния ездач, понесен от братовчедката на морските дракони.

Пътьом изпревариха стадо делфини, които засвирукаха подире им като възхитени ученици. Верена им отговори нещо и Радослав тъкмо си напрегна мозъка да й телепатира въпрос, когато момичето в змейско тяло направи лупинг във въздуха, отблъсквайки се от вълните, гмурна се, изскочи на повърхността и отново се понесе по права като стрела линия. Младият мъж по чудо остана на гърба й. Делфините пощуряха от възторг, но много скоро изостанаха. Въпреки това цвърчоренето им следваше необикновената двойка още няколко километра. През остатъка от пътя Радослав смогна да се овладее и престана да се сърди на приятелката си за внезапната баня.

В Созопол бяха час и осем минути след потеглянето. Бързо откриха студиото за татуиране, но почти до обяд чакаха реда си. Цената смая младежа. Ставаше дума САМО за две букви, по една за всеки, стилизирани като дракончета. Обърна се да каже на Верена, че не си заслужава, но тя вече протягаше на майстора-кожописец две златни монети.

Човекът дълго разглежда жълтиците, после конвулсивно кимна.

Вложи в труда си голямо усърдие, даже извади от едно шкафче чисто ново апаратче немско производство. Игра си с всяко драконче около час, изографисвайки с жужащата машинка всяка люспичка и накрая предложи четирийсет долара ресто — хиляда лева по сравнително изгоден курс. Верена отказа с царствен жест.

Змейското момиче и младият мъж тръгнаха по пъстрите улици на приморския град, съпровождани от отраженията си във витрините, които ги караха да си разменят тържествуващо-заговорнически усмивки. Върху започналата им да побронзовява кожа чернееха пресни татуировки — нейната под лявата ключица, неговата — на лявото рамо.

– Ще се връщаме ли вече, миличко?

– Хубаво е тук — въздъхна девойката. — И на луксозна дискотека ми се ходи, ей в тази например… Нека е друг ден. Сега да не изтърваме рейса. Нещо се поуморих… — тя се усмихна окуражително. — Чувствам се отлично, просто… малка съм още явно.

И без да се наговарят, те поеха към автогарата. Там, в заведението отстрани, унищожавайки пържени картофки с няколко вида риба, тя рече замислено:

– Добре, че не казах на делфините да ни чакат…

* * *

Гореше огън, звездите висяха над главите им. Бумтеше дискотеката на централния плаж. Верена с отметната глава гледаше небето.

– Падаща звезда — каза тя.

Радослав спря да рови с пръчка жарта и също погледна нагоре, където му сочеше момичето. Отвори уста да каже, че сигурно е изпуснал, но метеорът изведнъж проблясна, задрасквайки някакво съзвездие.