Верена бурно и щастливо притисна бузка към шията му. Радослав чувстваше тритактните удари на змейското й сърце.
– Дичо?
– Какво, гущерчето ми, слушам те.
– Може ли да те помоля, когато се шегуваш, съвсееееем лекичко да се усмихваш преди това? Не забравяй, че змейовете не сме сръчни на тема въображение. Понявга не смогвам да проумея майтапите ти и започвам да се сърдя. За какво ни е да развързваме торбата с караници, малко ли са ни пуберските ми истерии?
Те отново се засмяха.
13
– Хайде, Дичо, ставай. Нали щяхме да ходим до Созопол на танци! Ей, сънчо?…
След обедна дрямка прохладата на стаята, докато жегата мачка всичко отвън, е неподменимо блаженство… Радослав мързеливо се протегна и отвори очи. Верена чоплеше перце от възглавницата, за да му погъделичка носа. Отново, за втори път, беше оставила змейската си кожа.
– Как така не си люспесто, а, гущерче? — попита той, когато я видя в една от дългите й бели рокли. Разсеяно си помисли, че все се буди след нея… и не може да я види как се облича. Прозя се: — До Соoоoозопол… пак ли с плуване?
– Не. Нека е с автобус. Не се чувствам съвсем… добре за такива разходки.
– Да не ходим тогава, мило!…
– Ами! Просто новолуние… Виж как съм се пременила! Нали много ме харесваш в тази, дето е без ръкави? А кожата… Мога и без нея. Нужна ми е все по-малко и по-малко. А и ще съм мъничко пò човек днес.
Дискотеката ги посрещна с искрящ глобус над дансинга, сложни светлинни ефекти и отекваща в стомаха музика, от която Верена моментално придоби вид на пушнала трева. Тя веднага се втурна да танцува, а той потърси свободно място сред амфитеатрално разположените маси. Поръча алкохол за двамата, помисли и добави фъстъци — сметката излезе соленичка, но, реши Дичо, кучета ги яли парите, ако ще се живее, нека е шик! — след което отпрати ревнив поглед към танцуващата в захлас змейска девойка. И така си посръбваше сам, а тя дотичваше за малко, скоростно избъбряше колко добре се чувства и пак офейкваше към дансинга. Няколко пъти Радослав едва не се намуси, засегнат от липса на внимание, ала спря, спомняйки си нощта край огъня. Разведрен, той я изчака да се поумори.
Ето, Верена най-после седна и за миг притисна лице в рамото му.
– Здраво се наиграх! — заяви тя. — Нека пийнем.
Преплетоха пръсти и поведоха лек разговор от типа на тези, които за страничен слушател винаги са глупави и се състоят главно от усмивки, закачки и изгарящи погледи.
Внезапно изникна келнер в бяло сако, с искряща папионка и професионално ухилен:
– Едни господа желаят да ви черпят, понеже сте най-красивата двойка тази вечер.
Верена сякаш се помъчи да се съсредоточи. Музиката я разсейваше.
– Тъй ли — пияно отвърна Радослав. — Но ние си имаме…
– За дамата кампари — любезно заяви келнерът, ловко нареди чашите и смени без нужда пепелника, — за вас, господине, джин фис с повечко джин. Помня ви поръчките и така посъветвах онези господа.
– Нямаше нужда…
– Не, не. Настояват. Вие, госпожице, много хубаво танцувате… — Келнерът учтиво се оттегли.
– Е, к’во пък толкоз… — Радослав повдигна чашата си за наздраве, като разплиска питието, в посока към неясната група благодетели. Изглеждаха тревожно яки. В отговор, през мъглата поет алкохол, различи блеснали зъбати усмивки. Той хусарски опустоши стоте грама джин с едната глътка тоник и се ухили.
– Дичо — някак извинително се обади Верена, — трябва ли да пиеш толкова много?
– Т-т’ва е посл…едното.
Тя се подсмихна.
– Не че не си забавен и много сладък…
„Дискотеката й влияе добре“ — направи си извод Радослав и изфъфли: