Радослав изплува от лепкавата мъгла на безсъзнанието, в която ръмжаха безформени и променящи се космати твари с гладки опашки и нещо си дереше гърлото:
събуди се събуди се! пияно тъпо парче събуждай се!…
Младият мъж накрая успя да го чуе и се свести.
Бучеше автомобилен двигател, колата плавно се подрусваше по дупките в асфалта. Бе тъмно, но отпред върху пътя грееха фарови конуси и дискретно светеше таблото пред шофьора.
Радослав с мъка прие по-седнало положение. Намираше се в такси, на задната седалка. Мозъкът му трепереше, стиснат от безмилостна лапа. Не приличаше на махмурлук. Изстена и се огледа.
До него нямаше никого.
Верена!
Изграчи нещо. Таксиметърджията потрепна.
– Къ-къде съм?
– На път — изхили се нервно шофьорът.
– Зъ-защо съм сам?
– Така си бяхте. Приятелите ви ви качиха, платиха и това е.
– Д-докъде? Как знаят къде съм от-тседнал…
– Ами прочетоха го от една бележка в паспорта ви. Тежка вечер, а? Хубаво е човек да има приятели…
Радослав се опитваше да мисли.
– Обръщай.
Главата на шофьора леко хлътна в раменете. Таксито увеличи скорост.
– Почти сме пристигнали…
– Обръщай — изхриптя младежът. Тялото му бе като изтръпнало.
Шофьорът продължи напред.
14
Чувстваше се парализиран, разбит и невярващ. „Намирам се в уж спокойната, тиха и мирна България, не в някакъв шибан американски екшън!“
„Спокойна? Мирна? — насмешливо се обади Чувството му за черен хумор. — Откога не четеш вестници бе, човек? Забрави ли Пешко, когото пречукаха за седемстотин долара, с които щеше да прави фирма? От кой Марс падаш! Да не би да си мислиш, че мръсотията по света престава да съществува, когато не й обръщаш внимание? Ти ме скапа бе! Какво чувство за хумор съм, след като ти си цяла трупа смешници! А ревни де, женчо!“
Това май вече беше Съвестта в дует с подпряното на патерици Достойнство. А зад тях хвърляше кръвнишки погледи Гневът и точеше на камък ръждива секира.
В предутринния мрак в полицейския участък равнодушно и някак притъпено-гузно записаха данните на Верена (173 сантиметра ръст, 50 килограма, синьозелени очи, прясна татуировка), прибраха снимката й и го посъветваха да си върви, щели да вземат мерки. Радослав не спомена за липсващите от портфейла му пари — просто не се сети за тях. Опита да настоява за незабавна хайка в дискотеката.
– Я не ме учи какво да правя бе, келеш! — сряза го полицаят. — Фръкнала е мацката ти при друг, а ти ми дигаш тука гири. Де се е чуло и видяло на някой да му отмъкнат гаджето, без тя да поиска… Не ми лази по нервите, момче, че ще спиш в килията за нарушаване на паспортния режим. К’ва е тая поповска брада, де е на снимката, а? Айде чупка, калугер!… Не ми опявай за права, не ми опявай! Ша ми кипнат лайната, па кат’ те запукам с палката! Битник с битник! Като си толкова ербап, що сам не я потърсиш?
Другият полицай се оказа по-човечен и му прошепна на излизане:
– Ще ти я върнат, ти само си трай. Софиянец ли си?
– Роден съм в Пловдив, живея в София… Ама какво да правя сега! Таксито отказа да ме върне, иначе щях да отида до скапаната дискотека…
– … и след няколко дни морето да те изхвърли подут, посинял, с кожа като мокър вестник — поклати глава полицаят. Изглеждаше горе-долу на Радославовите години. — Или да прекараш остатъка от отпуската в гипс и с катетър, от който ще тече кървава урина. Това в случай, че не се репчиш, а просто имаш глупостта да попиташ два пъти за приятелката ти. Върни си се в бунгало там, квартира… Тя ще се прибере. Най-много на следващата сутрин. Пак ти се е разминало, щом са ти сипали дрога, вместо да те смелят от бой и да си вземат момичето.
Радослав измери полицая с безумен поглед. И видя отсреща срам. Срам, който се страхуваше да се признае за такъв. И безсилие. И уморено съчувствие.
Прибра се.
Сега лежеше в полубезпаметен унес, а въображението го инквизираше с кошмарни картини.
От дълбините на съзнанието му отново избликна звук на точиларски камък. Гневът майстореше алебарда от вехта коса. Радослав зашлеви с всичка сила въображението си, скочи от леглото и трескаво зашета из стаята.