Миличко, защо не си ми казала в колко плосък, сив, безвкусен и гумен свят живея! Навярно не си го и предполагала, огнена моя, мило слънчице, гущерчето ми…
Мисълта за Верена го влуди. С хладни пестеливи движения той прибра в джобовете си паспорта, портфейла и излезе от къщата.
В седем без дванайсет пред смешно малката сграда с табела АВТОГАРА Радослав хвана заблудено такси. Метна хилядарка на шофьора и през зъби заповяда:
– Созопол. Там ще ви покажа къде точно. И бързо.
Неизвестно от какво впечатленият таксист подкара форда-ветеран като на рали.
Дискотеката очевидно не работеше, но огледалните врати не бяха заключени, което беше добре дошло — Радослав влезе без трясък и парчета стъкло.
Тихо, тъмно и празно. Лъскавината на бара осветяваше сама себе си. Погледът на младия мъж се позадържа върху дансинга. Бе пометено и подредено. От приоткрехнатия служебен вход до хромираното гнездо на ди-джея избоботваха гласове. Радослав тихо застана до вратата и се заслуша.
– Ма к’ва мастия, иих…
– Дай огънче… А черната?
– Маймуна… Резни малко филе.
– Я го върни т’ва.
– Бе ш’ти дам касетката.
– Кой е снимал? Дай още бира.
– Дръж. Не го знаеш. Един от Варна с „Панасоник“.
– Става, става… Още салата?
Нищо не означаващи, безинтересни реплики. Радослав се поколеба, но интуицията властно му заповяда да изчака. Младежът започна да брои.
Едно, две, три…
… сто и трийсет, сто трийсет и едно…
Избоботи автомобилен двигател. Без да се изненадва или съмнява в извода си, Радослав реши, че отвън е спрял джип, вероятно „Чероки“ — такава кола караше един тип от съседната кооперация в София.
Сега.
Радослав се вмъкна в служебното помещение.
Там седяха трима души със зачервени от безсънната нощ очи — барманът, единият келнер („Не е този“ — отбеляза си Радослав. Не бе запомнил добре гласа му, но за физиономията бе сигурен.) и, явно, бодигардът на заведението. На масата се търкаляха останките на довършваната трапеза. Телевизор „Сони“ показваше порно с изключен звук. Тримата апатично следяха екрана, биячът се прозяваше. После, със закъснение, те извъртяха стреснато глави към безшумно изникналия човек. Опулиха се.
Сто трийсет и три.
Радослав пръв наруши мълчанието:
– Търся приятелката си. Носи бяла рокля с гол гръб, има дълга черна коса, нашарена в светло и тъмносиво. Под лявата ключица — татуировка, китайски дракон. Танцуваше снощи в средата на дансинга. Къде е?
„Сещат се“ — помисли той.
– Откъде да знаем? — сви рамене барманът.
– Що я търсиш тук? — изръмжа бодигардът.
„Този поназнайва нещичко“ — реши Радослав.
– И к’ъв си ти бе, отворко — лениво продължи биячът. — Как влезе? Яаа чупка, че кат’ те зашамаря!…
Келнерът реши да се направи на остроумен:
– Да не е тази тук?… — и посочи екрана на „Сони“-то.
„Малко предупреждение. И мърдай по-живо, онзи от черокито скоро ще довтаса“ — напомни си младежът и пристъпи напред. Сто четирийсет и пет.
Подигравателният смях се задави, когато Радослав светкавично обръсна широка ивица коса от главата на келнера. Фъндъкът падна в чинията пред него. Младият мъж с лице на екзекутор поигра три секунди с грамадния си нож и го втъкна обратно в канията, така че дръжката да стърчи от разкопчаното на ризата.
После се обърна, като уж нехайно загърби бодигарда.
– Първо ти — посочи той пребледнелия барман… и изтръгна от лапите на бияча зад себе си пушка-помпа „Уинчестър-Дефендър“ с пистолетна дръжка.
Продължавайки движението, той тресна по главата келнера, като заедно с това просна и бармана. Атлетичният притежател на пушката не успя да стори нищо друго, освен да надзърне в дулото й през рамото на нападателя.
– Шшшш… — каза Радослав на бодигарда и заотстъпва към ъгъла.
Втори борец влезе със замах и се втрещи. Докато оцени обстановката, Радослав вече бе захлопнал вратата зад гърба му.