2
Почивните си дни Радослав винаги предпочиташе да прекарва възможно по-далеч от града и този му навик и днес го бе отвел под гостоприемната стряха на един планински манастир.
Всичко дотук беше прекрасно — чист въздух, чудесни цветове на едва-едва започващо лято, звуци на жива гора, величави гледки към балкански гърбици и зелени долини. Какво би могло да развали на човек настроението! Уж нищо, ако не броим дребната беля с ножа. Не, наистина, как така се е изхитрил да се изхлузи от канията, да издрънчи по камъните и хоп — да изчезне?…
За да го отведе право пред… кха-кха-хъммм…
С малодушно съжаление мислите на Радослав натрапчиво се връщаха към въпроса защо? Защо му се случи първи да хване стоп, а не остана с по-голямата част от тайфата другари-планинари, за да гълтат заедно автобусен пушек в София? Защо, след като пристигна рано следобед, не предпочете партия бридж без досадници-белотаджии, ами взе че хукна из мрежата тукашни пътечки — за да налети вместо на гъби, на… по дяволите, на какво?!
И чак привечер, когато пристигнаха закъснелите, при което манастирът направо отесня, Радослав успя да си внуши, че нищо откачено не му се беше случило.
Само малко слънчасване — скоро ще мине, да…
А междувременно новодошлите струпаха по масите на манастирския чардак издути от алкохол и храна раници, палнаха по цигара и заразправяха на кого как му е вървял автостопът в тези неблагодарни времена и какъв здрав купон ще развихрят. Други заразпитваха неколцината монаси за историята на светата обител и дали ще се намери в мазето отлежало винце. Много скоро звъннаха китари и запяха се едни ми ти хайдушки македонски и американски кънтри песни, плисна ракия и вино в пластмасови чаши и железни канчета, а опразнените консервни кутии се превърнаха в пепелници.
Подир розово-оранжев залез земята се зави с нощта като с одеяло. В мрака нарядко мъждукаха светлинки на селца и блуждаеха фарове на закъснели автомобили. Подканеното от Вечерницата небе блесна в разточително звездно великолепие. Подобни на огромни светулки, мигаха бордови сигнали на високо летящи авиолайнери. От терасата въодушевен хор ревеше „Шуми Марица“, а на относителна тишина пред параклиса се водеха отмарящи разговори. Там пламваха цигарени огънчета и отлитаха като жълти комети в урвата.
С напредването на нощта троянската сливова най-сетне отпусна душата на Радослав, който с все сили се опитваше да не мисли за случката в клисурата. Подобни премеждия явно и заслужено се намираха във вечната зона на здрача. Разбира се, спускането му там в търсене на знаменития му нож не остана вън от обсъждането, докато се опразваха „Закуските на туриста“ и „Скумрии в доматен сос“, плюс сирене, хляб, домати и наръчи див чесън, за който зевзекът Сашо рече, че щом бил див, значи не е „чесан“, а „рошав“. По-смелите ядяха и от набраните пътьом гъби.
Радослав покорно разказа за клисурата, за поточето, за комарите… ала подмина с мълчание най-важното, нищо не спомена за момичето-змия. Не посмя. Защо? Ами защото…
Защото, първо — нямаше доказателства. И второ… а бе, хора, нима изобщо се е случило нещо? Хайде холан! Я пий, пей, кикоти се до премала на вицове и войнишки спомени! Щуротиите ги остави на Стивън Кинг, че да не умре от глад горкият…
И Радослав послуша мъдрия съвет на вътрешния си глас. Олекна му.
… Към времето, когато от веселбата започнаха да изпадат най-пияните, а купонът клонеше към тотално заспиване, Радослав отново се разстрои. Тайната го изгаряше отвътре да бъде споделена, но нямаше с кого. Сашко Рус дремеше до приятелката си, Павката покоряваше нова любов, Лъчезар… него някъде го бе хванала липсата. Затова Радослав потърси отзивчива — женска — душа за изповедник, ала повечето момичета вече си бяха легнали да спят, а другите или не предразполагаха към откровеност, или се намираха впримчени в собственическите ръце на гаджетата си, които гръмогласно разправяха мръсни вицове. И младият мъж тромаво измисли да се поразходи. Необичайно благоразумно за състоянието си, той взе солидното фенерче на Лъчезар, подобно на онези, които ползваха щатските шерифи от филмите. Радослав го преметна по същия маниер на рамо и тръгна, святкайки от време на време, за да не налети върху къпинаците, обрамчили пътеката. Крачеше нестабилно, със залитане, докато не се усети, че се е запътил право към загадъчната клисурка.
Спря и се помъчи да събере разпилените си желания. Тъмнината в гората беше твърде плътна и събуди забравени детски страхотии за всякакви чудовища, които само за това живеят — да излапат някое хлапе или каквото там им падне. Радослав обиколи гъсталака с колебливия лъч на фенерчето. Храстите накълцаха снопа светлина на неприятно мърдащи сенки. Стряскащо изшумолване откъм клонака на надвисналите в мрака дървета. Радослав се поогледа пак, изфъфли неясно към кого адресирано извинение, че мястото било далеч, и тръгна да се връща в манастира. Беше му гадно, досадно и искаше да спи.