Не бях аз, понечи да каже Дичо, но само стисна зъби. Торбички под очите ли? Сутринта ги нямаше… Верена!
Радослав се насили да вземе писмото спокойно.
– Момичето да не е чужденка? Арменка, грузинка? Много свястно дете, да знаеш…
Младежът припряно зачете. Древнобългарски руни и драконически писмена послушно се преобразяваха в познати думи, изричани в съзнанието му с любим, нетърпеливо-мил глас:
Калеш ми Дичо, Любими, намерих Проход към Долната земя!
Там са Mама и Тати!
Хубаво е, че облякъл си Змейската ми кожа, ала варе се Занимава с онез сиряви бамбали, дето ме крадяха. Живи ще Изгният от Огнена треска! Нищо не ще ги спаси, аз люспица за тях Не мръдвам, и да ми се Сърдиш дори. Заслужават го!
Налага се да Бързам. Скоро Проходът ще е Затворен за мен, докато не Сменя Три кожи… Или ако не Ти родя Деца.
На Третята нощ след Новолуние Mожеш да Mинеш при Мен. Дочакай Телеца да Изгрее и Янкул да посочи Право на Юг. Тогава Mисли за Мен и Дойди, като скочиш в сушавия Кладенец под стария Цер накрай селото преди Летовния град. Връз Камъка, Преди да премина, ще Ти надраскам Белег „Слънце“ върху му, ето Тъй:
Долу Ти рисувам Къде е Mястото. Ако бъде облачно, Времето е Една минута След Полунощ.
Чакам да Застанем Заедно Пред Слънцето.
Отдолу следваше бързешком рисуван чертеж на пътя от къщата на бай Христо до Прохода. Радослав разпозна мястото, недалеч от което съсипа колата на похитителите. Разстоянията бяха педантично отбелязани на схемата в стъпки, разтеги и хвърлеи.
Младият мъж светна. Хазаинът го изгледа изненадано:
– Добри вести? Прощава ти?
– Да, бай Ристе! Много добри! Виж… аз се изнасям.
– Ъъъ… Амчи платили сте за ощe десет деня…
– Нищо. Малко посчупих вратата.
Бай Христо скоси очи натам.
– Бе дребна работа… Да ти върна барем част от парите, а?
– Недей. Скоро ще дойдат мои приятели. Смъкни им наема, става ли?
– Ми… хубаво. Ама къде така изведнаж?
– При Нея, бай Ристе, при Нея! — отговори Радослав, затегна шнуровете на самара и бързо навлече змейската риза.
Хазаинът се втренчи в стърчащата от раницата дръжка на „Уинчестър“-а.
– Само дето го мъкнах този харпун, нищо не улових — подхвърли нехайно Дичо.
– Аха…
Радослав протегна ръка на омърлушения хазаин.
– Страшно ти благодаря, бай Ристе. Жив и здрав да си.
– Ъхъ… И ти, Радославчо, сичко най-хубаво. И вече без глупости, нали? Щото такъв бабаитлък не е мъжка работа, без да ми са сърдиш…
Следващите дни, в очакване на назначеното време, Дичо се криеше по пустинните каменисти плажове на север от градчето, без да доближава точката на Прохода. Само отдалеч проследи с бинокъл как вдигаха от скалите грозните останки на „Мицубиши“-то. Сред сюрията работници от Пътна помощ усиленият му от драконовата кожа поглед различи двамата биячи от дискотеката и с тях гларусът с уискито. Изглеждаха като бити псета, а освен това водачът на изгорялото возило беше обилно покрит с лейкопласт.
„Не е възможно аз да съм го нашарил така — изненада се Радослав. — Мяза на болен.“
При оттеглянето си в нелегалност Дичо купи два ръжени хляба и две шишета горнобанска минерална вода от по литър и половина. В самара си имаше консерва русенско варено. Но не чувстваше остър глад, нито жажда — допълнително, че змейските сетива и реакции му позволяваха с голи ръце да лови риба и да усеща достъпна прясна вода.
Не палеше огън, не само от опасения, че може да привлече внимание. Просто бе отвикнал да носи кибрит или запалка. Та нали постоянно бяха заедно с Верена — за какво му трябваха?
Събуждаше се, когато от звездите единствена Зорницата оставаше на източния небосклон, приповдигащ клепача на новия ден.
Втората сутрин го поля с весел дъжд. Преди мръкване, високо на североизток в небето, той забеляза едни особени облаци, надробени като паваж, които Верена наричаше „земетръсни“.
Рано следобед на третия ден младежът реши, че има да посвърши още нещо на Земята, която познаваше, или поне приемаше, че познава — в рамките на България, мразовитата република Коми и екскурзионните будапещенски спомени от техникума. Той се върна в летовното градче, минавайки по бреговата линия, стегнат като войник на поход. Изцапа се с мазут по неохраняемите плажове, където вниманието му беше заето от хората, и се позабави край няколкото паркирани автомобила да помоли за парцал с малко бензин за почистване. Получи отказ с невероятното обяснение, че „бензинът не бил без пари“. Дичо смаяно огледа намусения шофьор, ревниво изпречил се пред „Лада“-та си, после избухна в невесел смях. Продължи по шосето.