Там го задмина джип. „Чероки“. Ала компанията в колата, момчета и момичета, му замахаха дружелюбно и му предложиха да го закарат до Резово.
– Мерси, за тук съм — отвърна на усмивките Радослав.
– Както кажеш, майна. Чао! — И джипът изчезна, отнасяйки ритмично дънещ шлейф звуци на Замунда Банана Бенд. Дичо се озъби с облекчение на тревожните си предчувствия и под сянката на дърветата в лек тръс се насочи към курортното градче.
В пощата той се позамисли над бланката. После решително надраска:
МАМО ТАТЕ. ЗАМИНАВАМ НЯКОЛКО ГОДИНИ ЧУЖБИНА… — Поколеба се. — НА РАБОТА. ВСИЧКО НАРЕД. НИКАКВИ ПРИТЕСНЕНИЯ. ЧАКАЙТЕ СЛЕД ШЕСТ МЕСЕЦА ПИСМО. ЦЕЛУВКИ ВАШ РАДОСЛАВ.
Плати на гишето и поиска телефонен разговор със София. Едва се натика заедно със самара в кабината.
Зако не отговори. Навярно бе на работа, както всеки четвъртък. Радослав набра друг номер, почти сигурен, че и Сашо Русия не си е вкъщи. Но изненадващо оттатък триста и осемдесетте километра по права линия вдигнаха слушалката. Връзката беше невероятно добра.
– Как си бе, морски? Ще се забавим. Майка ми не беше добре и нямаше кой да тича по поликлиники. Между другото… Ъъъх… С Еми ще си правим сватба на морето! Вече подписахме. Какъв купон ще стане само!
– Я! Е, поздравления, Сашо. Радвам се за теб.
– Нали знаеш, човек дори добре да живее, жени се, ха-ха! Така че уговорката остава, заведението на Бети, само денят се пренася за сряда, демек… ъъъ, двайсет и четвърти юли. Баш след рождения ти ден. Много гот стана, че се сети да звъннеш. Имам няколко поръчки…
– Сашо.
– Ъ?
– Няма да те дочакаме.
– Ха така! И кой ще ми кумува в църквата?! Да ти пратя мангизи?
– Не, имам още. Заминавам.
– Къде бе!?
– Хм, за чужбина. Подир Верена. У тях.
– Че тя чужденка ли била бе, Дичо? Айде стига бе! Направо ме шашна!
– Наполовината.
– И сега к’во — Канада, Австралия? Хей, мама му стара, кой ще ми партнира на карти и асоциации! Абе що не заминеш сам, пък Веренчето я остави тука, ха-ха!
Радослав също се подсмихна. Нещо го сърбеше под черепа, сякаш някой му телепатираше настойчиви сигнали.
– Няма как. Тя вече е там.
– И къде е това ТАМ? Да не е Щатите?
Радослав помълча.
– _Много_ по-далеч.
В слушалката съскаше електричество.
– Нещо нищо не загрявам — обади се Сашо накрая.
– Написал съм ви писмо. Оставих го в Мичурин в пощата на името на Зако, до поискване. Там всичко е обяснено, колкото и невероятно да ти се стори… Да, предай много здраве на Павката.
Малкият салон на пощата, и без туй непретъпкан, взе изведнъж да се опразва. Служителката на гишето осезаемо занервничи.
– Мичурин ли?… Май нещо си закъсал, братко — каза сериозно Русият.
– До гуша — отвърна Радослав и проследи как на улицата спират два „Мерцедеса“ с тъмни стъкла. Стана му весело.
– Айде бе… С нещо да помогна?
– _Сега_ не можеш.
– Да бе, тясна е слушалката да се телепортирам по телефонната жица.
– От семеен живот се пълнее.
– Тъй ли? Да не намекваш, че съм дебел? Бързам да те разочаровам — свалил съм осем кила да търча по адреси и клиентите все намират кусури после.
– Страдания на дребен частник-бояджия.
– Добре казано. Съвсем като за младия Вертер. Какво смяташ да правиш?
Отвън се мярнаха масивни фигури в костюми от пясъчна коприна. Вестникарят, доскоро дремещ, припряно засъбира сергията си.
– Ще се правя на Антонио Бандерас.
– А? Не те чух добре…
– Сашко, трябва да приключвам, братле.
– Поне обели една сричка за какво става дума…! — примоли се приятелят му.
– Ами… — Радослав погледна в портмонето за пари. Двайсет долара по петарки и три банкноти с Варненската опера. Той измъкна петстотинлевка и прибра портфейла в джоба на якето. — Помниш ли приказката за златната ябълка?