– Е?
– В случая юнакът няма братя, златна ябълка изобщо липсва и ламята не е ламя, а змеица и не е подгонена, ами търсена, за да се ожени за нея момъкът… — говорейки, той се приведе и отметна платнения капак на самара. От навития на руло спален чувал се подаваше дръжката на пушката от Милуоки.
– Уха! Нова приказка, така ли?… Само че к’во общо има тя с…
– Когато прочетеш писмото, ще ти стане ясно. И… не е приказка. Истина е. Най-шантавото и готино нещо в живота ми.
Сашо Русият помълча и изненадващо, защото личеше, че му просветва нещо фантастично, попита:
– С Верена ли е свързано?
– Да.
– Казвал ли съм ти, че името на твоята хубавица е древнобългарско? От „Вер“ — дракон.
– Нямаше как сам да не се досетя. Добре, хайде, пък ще се видиме… някой ден.
Завладя го опасение, че може да засекат разговора. Не му пукаше за подслушването, важното бе да не научат телефонния номер на Сашо. Сети се и за телеграмата.
– Ами, късмет, Дичо, и ти пожелавам…
Радослав затвори. Дано не са успели. Някакво новопридобито, не, по-скоро взето назаем шесто чувство му подсказваше да не се тревожи. Той излезе и нагласи самара на гърба си. Оръжието вече бе подпряно в кабината. Радослав срещна уплашените очи на жената зад гишето. Подаде й банкнотата.
– За обаждането. Задръжте рестото.
Жената страхливо взе парите.
– Телеграмата. Изпратена ли е вече?
– Д-да…
– Заличете адреса в книгата, моля… Така, благодаря. Приятен ден.
– Младежо… Да извикам полиция?
Той изненадано се обърна. Въртеше му се на езика едно, но каза друго:
– А, не, няма нужда — и се усмихна, като взе пушката от телефонната кабина. Замислено прецени тежестта й. — Ще изляза навън — подхвърли той на изкривеното в ням писък лице зад стъклото с надпис ПОЩЕНСКИ УСЛУГИ. — Но вие се скрийте за зор заман.
Служителката изчезна.
Радослав погледна навън — към улицата зад остъклената врата.
Имаше пет патрона с бренеке и едри сачми. А насреща — дузина противници в сака, издути от бронирани жилетки, кобури с автоматични пистолети „Колт“ и мобифони. Тлъсти бръснати мутри с боксьорски прически. Скъпи тъмни очила. Дали мога да се измъкна някак отзад без въргал, или направо да загърмя в резервоарите на некадърно паркираните от тактическа гледна точка коли? Едната му, по-добра част, се ужаси, другата, неподозираната, заламтя за избухващи лимузини, а по-добре — тропот на конски копита и разсечени ромейски каски.
– Знаеш ли колко мразя такива като тебе — въздъхна Радослав на „Уинчестър“-а.
Пушката с целия си вид даваше да се разбере, че никога не намесва лични пристрастия в бизнеса.
„На война като на война, А la guerre comme a la guerre, In a war as in a war“ — би свило рамене оръжието, ако можеше.
Радослав направи колеблива крачка към изхода.
По един във возилата, снишаване, кълбо напред да се прикриеш с раницата от експлозиите, после — беж да те няма. Запазваш боеприпаси за трима, на случай ако те преследват. Може отначалото по един в ей онези юначаги, малко над ризниците им, макар да не заслужават никаква жал. Отровата на малката ламя вече ги яде.
Гласът, прозвучал в главата на Радослав, принадлежеше на призрачна фигура в черни кожени дрехи. Висок мъж с масивен жезъл в ръка. Лицето му бе сурово и набраздено от спомени за славни битки. От тила на бръснатата глава върху силното рамо бе преметната небрежно сплетена посивяла плитка. Очите святкаха в сиво-зелено като старата, лъсната до сребро сабя, висяща на колан, покрит с издрънчали за миг златни звънчета.
– Дядо Радане… — прошепна младият мъж.
Но духът беше изчезнал. Светът внезапно се завъртя на каданс и Радослав скочи напред, през облак искрящи парченца стъкло, устремен към слънчевата светлина на смълчаната калдъръмена уличка.
1996 — 2007
Бележки
Алтаир, Вега, Тубан — най-ярките звезди от съзвездията Орел, Лира и Дракон.
Ан уакх — буквално: „Небето помни/знае/вижда“.
Багаин — човек от военното съсловие, командир.
Багатур — тежковъоръжен конник; също така: почетно звание на отличил се воин, то е давало възможност на човек от простолюдието да стане част от по-висшето съсловие багаини, от които после излизали боилските (управляващи) родове.