Но от само себе си неволно сви на погрешно място и скоро се озова на ръба на урвата. Пътечката тук се килваше под лек наклон, сетне изведнъж рязко завиваше. Радослав не бе натиснал копчето на ръчния прожектор, затова не забеляза навреме опасността. Усети, че нещо не е в ред, едва когато проби с набраната инерция храсталака и загуби опора под краката си…
Сякаш на забавен кадър, той забеляза манастирските очертания на фона на звездите.
В подножието на вековната обител лагерен огън хвърляше към старите зидове жълто-червени отблясъци. Обвити в дим, пред пламъците седяха трима-четирима души и самотно подрънкваше китара. На ръба на игривата светлина се бяха скупчили като стадо овце цикламено-синьо-зелените палатки на онези опърничави туристи, които ги бяха предпочели пред манастирските стаи за гости. Въпреки отдалечеността, цялата гледка бе ясна и отчетлива като на кино. Радослав разпозна най-върлите купонджии край огъня и различи умело свирената мелодия — Dust In The Wind…
В следващия момент полетя в пропастта.
Ужасът изпълни гръдния му кош, захапа сърцето и бясно го разтърси.
Болезненото мучене не успя да прерасне в предсмъртен вопъл, нито — ако сърцето бе издържало до дъното на урвата — в агонизиращо изхъркване. Нечии тънки, но силни ръце прихванаха младежа през гърдите, повдигайки мишниците му, а близко отзад сякаш запърхаха перки на голям вентилатор с безшумен електромотор.
– Не се шашкай — бодро прозвуча познат глас. — Продължаваш да живееш. Още не съм ти изпълнила трите желания, забрави ли?
Пейзажът от мрак, осветен пушек и китарен звън плавно и без особено желание от страна на земното привличане пое в обратна посока — тоест надолу. Не помръднаха само звездите, подредени в безразлични към всичко земно легендарни орнаменти. Полетът, траял далеч по-дълго от падането, завърши върху покрива на параклиса, покрит с каменни плочи вместо керемиди. В субективното времеусещане на Радослав двете неща имаха еднаква продължителност. Той усети под задника си успокояваща твърдост на плочите и отмаляло се повали по гръб. Преживеният страх се стичаше заедно с потта върху камъка, който пазеше ехото на дневния зной.
– Който не знае да хвърчи, не бива да щъка толкоз къркан по тези пътечки! — съчувствено рече момичето от клисурата. — Ех, че си заплес, юнако!
Радослав мъчително преглътна и обърна тежка глава на непослушен врат към спасителката си.
При нормални обстоятелства със сигурност би се стреснал, но сега бе обезсилен от ужаса на отминалата го на косъмче нелепа гибел. Вероятно уплахата също може да се изчерпва, както куража.
Седналото до него същество най-лекомислено клатеше преметнати през улука боси крака. Мисълта, че не я вижда достатъчно добре при звездна светлина, накара младежа да се сети за чуждото фенерче и той с мъка отлепи схванатата си китка от оксидираната метална тръба на прожектора. Заразтрива дланта си с кашкавалени палци.
– Мисля, че по-добре ще се справя — каза мистериозната непозната и пое ръката му.
Пръстите й бяха горещи и много приятни на пипане, но някак не предизвикваха усещане за човешка кожа.
– Коя си ти? — овладя гласните си струни от втория опит Радослав, докато невероятното момиче сръчно стапяше мускулната му треска.
– Змеица, разбира се — след кратък размисъл отговори девойката, а тонът й издаваше възмущение от подобна недосетливост. — Какво друго! Вярно, мелез съм, ала те мислех за по-умен.
– Змей-мелез…
– Баща ми е от Долната земя, а Майка ми — Царска дъщеря, заточена в манастир! — с гордост и капка негодувание уточни момичето. — И съм им единствено дете — подчерта тя. — Мале ми и Тате са готови на всичко заради мен. Въртя ги на кутрето си, когато поискам, ъъъ… чат ли си, готин?
– Змеица… — издиша Радослав, мигайки, сякаш светлината, идеща от Вега, Тубан и Алтаир, изискваше слънчеви очила.
– Ми да! — раздразнено отвърна момичето. — Женски змей, кой знае защо викате ни още дракон, хала, ламя. Ей, че ти си доста… как беше… неориентиран елемент!
Младият мъж хлъцна. За първи път почувства едно чисто умствено затруднение като осезаема физическа преграда. Така, блъскаше се в преградата логичната част от съзнанието му, АКО ДОПУСНЕМ, че е ВЪЗМОЖНО да съществуват дракони и змейочовешки мелези, то къде е смисълът да има връзка между митичното крилато огнедишащо създание и столичния жаргон…?