От друга страна, емоционалната половина на Дичо бе готова да хване вяра на всичко, особено на поднесеното УБЕДИТЕЛНО. А какво по-убедително от това да те подхванат при падане в пропаст?
Да де, ама как така змей, ЗМЕИЦА де, ще плямпа като банишорски хулиган…
– _Ти_ така говориш! — обвини го незабавно девойката-змеица. — Взех този скапан речник от собствената ти глава, за да ме разбираш. Уж не бях толкова дълго омагьосана, ето — и Царят си царува, ала пък адски много неща са променени! И езикът също. Ти да не би да си някакъв преселник от Ромейската земя? Избягал роб? Монах ли си, че носиш брада и дълга коса? Хм, какъвто и да си, не смей да мислиш, че след като си ме целувал, ще се омъжа за теб ей тъй лесно — аз имам царска кръв! А ти от какви си?
Радослав успя да се вклини в паузата:
– Ти четеш мислите ми! — едва не изпищя той.
– Ако си дадеш труда да се поуспокоиш — сухо забеляза тя, — ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано.
Младежът мълчеше, опитвайки се да разсъждава шепнешком.
– Добре де, извинявай — рече отново момичето и засрамено раздвижи крилете си, които мигом приковаха с еднометрови пирони вниманието на Радослав. Не че не се забелязваха през цялото време, но поне няколко минути не мърдаха и човек спокойно можеше да си позволи да ги пренебрегне… за да свикне, че все пак са налице.
А девойчето си бърборкаше и Дичо нямаше възможност да се изключи поне за малко, макар да бе на път да даде трайно заето по линията.
Само това остава, да припадна, рече си мрачно и с усилие се съсредоточи върху думите на, хм, змеицата:
– … доста ми е трудно, ала с всички сили ще опитам!
– Ъ?
– Ще опитам да не подслушвам чужди мисли — повтори тя. — Все пак трябва да ме разбереш, нуждаех се бързо да науча езика ти… Прилича ми на българо-славянския изказ, дето се говори та приказва вън от престолните градове…
– Това Е български език — машинално натърти младият мъж.
– Ето, видя ли? Променил се е само за двайсет-трийсет години… Значи не ми се сърдиш, знаеш ли, просто от време на време един възусет ме наляга и тогаз да не чета мисли ми е все едно да не чувам що си крещят двамина стражници от съседни крепостни кули. Та, бъди и ти така добър да мислиш по-навътре и да не са неща, от които да се срамуваш… А между другото, много се радвам, че Царят на Българите е в добро здраве и се връща от похода си в Мадрид. Много ли пленници взехте? Къде е това Мадрид, за маджарите ли става дума?
– Пощади ме — изпъшка Радослав и драматично вдигна ръце. — Покривът ще се продъни под тази камара въпроси.
Изненадата пролича в извивката на неусетно станалото съвсем човешко тяло (е, почти де). Очите блеснаха в рубинено, в зелено… а после девойката се разсмя и плесна хем с ръце, хем с крила. Полъх се плъзна по лицето на Радослав. Косата му почти настръхна.
– Хумор — каза дъщерята на царкинята и змея. — Шеги. Змейовете не ни бива много-много да се шегуваме. Ако не бях мелез, трудно щях да те разбера.
Радослав неуверено се поухили.
– Кажи ми — продължаваше момичето, — защо в този край няма самодиви?! Цял ден търсих, ала даже калпаво горско таласъмче не съзрях. Изобщо, какво става тук? Коя година е сега?
Гледаше го с широко отворени очи в очакване на отговор.
Младият мъж стана сериозен. С усилие се съсредоточи.
– Запозната ли си с християнското летоброене? — предпазливо попита той.
Тя подскочи гневно.
– Ами естествено! Даже селянките са наясно, а аз съм…
– Добре, добре… — Радослав затършува за цигари, после за кибрит.
– Дай на мен — нетърпеливо каза люспестото момиче. Взе цигарата от устата му и духна крайчето й. То припламна в тъмното. За миг Радослав зърна лицето на девойката.
Никога преди не бе използвал определението „чудна хубавица“.
Мислите му се разбягаха като бълхи от сапун. Той с мъка се върна на темата, която също бе не по-малко смущаваща от припомнената красота на момичето от клисурата… както и способността на непознатата да пали огън с едно издишване.
– За какъв цар ми спомена преди малко? — изпълнен с подозрителни предчувствия, я запита той.