– Божичко! За Цар Симеон Велики! Що за въпрос! Нали пяхте за него, после си казвахте, че скоро щял да се завръща с Царицата… Между другото, не пееш много зле. И свириш… хм, прилично. Бива за слушане… Наблюдавах ви — извинително добави тя, незнайно как уловила в тъмнината втренчения му поглед.
– Така… Цар Симеон Велики се е възкачил на престола през… ъъъ… през…
– Лето Господне осемстотин деветдесет и трето — подсказа девойката милостиво.
– Да… — Радослав въздъхна и си дръпна от цигарата. — Ти откога си… беше, хм… в онази скала?
– Беше Тох Елем, шест хиляди четиристотин и девета световна година… Значи, от септември деветстотин и първа след Христа.
Младият мъж отново дълбоко пое глътка тютюнев дим, закашля се и хвърли недоизпушения „Мелник“ в урвата, където сега можеше да се търкаля разбитото му тяло. Момичето хрисимо чакаше.
– Сега сме осемнай… не, вече деветнайсти ден от петия месец… на хиляда деветстотин деветдесет и шеста година след Христа — бавно и меко промълви Радослав, гледайки звездите. — А тайфата си говорехме за Симеон Втори, който беше изгнаник, чак сега след много време си идва… Да. Съжалявам — добави накрая и прехапа устни.
Крилатото девойче до него замръзна. Той усети под черепа си сякаш бързо докосване с перце.
– Затуй значи не срещнах и едно таласъмче тъдява — замислено рече тя, а после… жестоката истина без предупреждение се стовари върху й така, че чак Радослав усети разтърсване. Очите й ярко пламнаха в няколко бързо сменящи се цвята, крилете й се сгърчиха и приказното създание сподавено прошепна:
– Маме, Татенце!… Дружки-приятелки ми самодиви… Толкова отдавна?! — и закърши ръце. Бурята излъчвано от нея отчаяние едва не помете младежа от покрива.
А после момичето заплака, отначало тихичко, ала постепенно избухна в горчиви ридания.
Той нямаше какво друго да направи, освен да я прегърне (ако някога сте прегръщали ангел, например, то навярно знаете, че хватката си има някои особености заради допълнителния чифт крайници зад раменете). Прегърна я здраво, отчасти от опасение да не би отново да падне в пропастта.
Момичето-змеица се вкопчи в младия мъж, в плача й пропълзя вълча мъка всред мразовито пълнолуние. Крилете й също конвулсивно го обгърнаха, сякаш гротескни ръце, впивайки остри нокти в гърба му като паникьосани и търсещи закрила котки. Радослав не обърна внимание на болката. Повече от всичко не обичаше някой да плаче. Винаги бе готов да излезе от кожата си, само и само да спре скръбните дъждове, най-вече когато бяха стряскащо обилни, извираха от толкова хубави очи и така непреодолимо заразяваха със страданието си като с грип.
Нещо парна младежа по шията, после го засърбяха пръстите. За рекордно кратък срок той осъзна причината и бързичко вдигна преграда пред поредното си изумление — сълзите на девойката жилеха, сякаш копривени! Но Радослав продължи да ги бърше от лицето й, докато не се сети, че в джоба си има относително чиста — от вътрешната страна — носна кърпа.
Оттатък параклиса, под стените на манастира, китарата в нечии ръце издрънча по-силно и най-държеливите пиячи, подкрепени от неможещите да заспят в палатките, подхванаха „Моме Калино“. Продължиха с Бийтълс и съвсем изненадващо преминаха на Георги Минчев:
Риданията бяха отслабнали. Нещастната змейска щерка вече само подсмърчаше на гърдите на Радослав, който, погълнат от скръбта й, окуражително галеше косите й — на места ту меки като пух, ту твърди като четка за дрехи. От тях се процеждаше неусещан досега аромат, който гъделичкаше ноздрите му с неопределими и неописуемо омайни импулси.
– Много обичам песни — гъгниво рече момичето. — Мен — (смрък) — хич ме няма в музиката.
Той се почувства задължен да каже нещо ободряващо.
– Да слезем при другите? — предложи, от опит поназнайвайки някои лекове против самота.
– Не… Ще се оправя.
Помълчаха, заслушани в песента.
– Дичо се казваш, нали? — попита крилатото момиче, след като старателно си издуха носа в Радославовата кърпичка.
– Дичо ми викат още от гимназията. Всъщност съм Радослав.
– Кое име си харесваш повече?
– Все ми е тая.
– Аз съм Верèна. Много тъпо име, нали? Все едно човешко момиче да кръстят Човечка или Фйлия.
– Не, защо, много е хубаво — възрази той най-убедително.