– Мислиш ли?
– Прочети го в съзнанието ми.
Момичето се стегна.
– Нали ти обещах да не го правя спрямо теб — обидено каза тя, — а и с другите ще внимавам.
– Не се връзвай де, пошегувах се. — Той изследваше формата на ухото й. Установи, че е по-нагънато, липсва му традиционната за носене на обеци мека част и е заострено на връхчето.
– Понякога нямам усет към майтапи — самоосъдително промърмори девойката. — Наследствена обремененост.
Гърбът на Радослав потрепна от хладния ветрец. Крилото й веднага го зави като с наметало.
– Ти да не се разболяваш? Париш като трескава — обезпокоено попита младежът.
Тя потърси нужната дума:
– Това е нормалната ми телесна температура.
– А, добре.
Край огъня пееха „Море сокол пие“. Верена слушаше, съвсем буквално наострила уши.
– Ще ме вземеш ли със себе си? — изненадващо рече тя.
– Къде? — стресна се Радослав.
– У вас. В гнусното гъмжило.
Той затаи дъх от познатата фраза.
– В главата ти вървеше заедно с понятието София — поясни девойката. — Още докато учех езика, който използваш, сегашния български. — Тя изхлипа и за секунда стегна юмручета.
– Ами…
– Ще се превърна в змия и ще ме сложиш в денка си. Никой няма да разбере.
– Ъъъ… можеш да се превръщаш в различни животни?
– Не, разбира се! — подразни се тя. — Само в змей и човек. И, ааа… междинни превъплъщения. Вземи ме, имам да ти изпълнявам три желания. Няма да са кой знае какви, ала все пак…
Дичо бавно пое въздух и реши да възприема нещата по-леко.
– В момента нямам друго желание, освен да запаля една цигара и да видя, че се усмихваш — закачливо каза той.
Верена послушно му запали подадената й цигара, но усмивката й беше плаха. Огънчето на „Мелника“ се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона.
– Сигурен съм, че имаш по-хубави усмивки, но и тази беше приказна — рече й той.
Виеше му се свят. Не знаеше как да реагира. Чудеше се дали вече не се е претрепал долу в пропастта и отлитащото му към неизвестността съзнание всъщност не фантазира утешителни заблуди. Не, не, и на сън не прилича… С внезапно необяснимо въодушевление той си призна колко се е заблуждавал относно това дали има чудеса и биха ли могли те да изникнат насред сивата всекидневна скука.
Обърна се към змейското момиче, което изглеждаше все още детински смалено от тъга, и тържествено заяви:
– Ти ми спаси живота, Веренче. Не зная как…
– И ти моя — напомни тя.
– Значи… — отвърна той и неопределено махна с ръка, — не ми дължиш три желания.
В безлунието на нощта никоя ярка звезда не бе в състояние да разкрие чертите й, но Радослав беше готов да се закълне, че момичето се усмихна и го погледна странно.
– _Ти_ разруши магията. Аз само си хвърчах. Не е същото. Ако в целувката ти нямаше обич…
Младият мъж се втрещи. Запита се какво ли означава това… и сякаш отново усети хладината на камъка върху устните си, а после си припомни тънката талия на Верена под дланите си и атлазената кожа на вратлето й.
– Но аз те познавам от… от няма и час! — възкликна смутено той.
– И аз те познавам отскоро — отвърна тя през смях, който — истинско женски, а не както досега момичешки — го накара да затаи дъх. И да помисли колкото може по-потайно: Май не само издишванията ти палят огън, Верена.
Китаристът оттатък — кой друг, ако не Павката — смело се катереше по стълбата към небето на Лед Цепелин.
Те седяха прегърнати на покрива дълго след като замлъкнаха песните и миризмата на пушек избледня. Радослав люлееше изненадващо лекото телце на необикновеното момиче, така вълшебно дошло в живота му…
… от дълбините на единайсет века!
3
Сутринта за Радослав настъпи към десет и половина. На челото, на рамото и лакътя си той откри пресни листенца жиловлек, но мъченият от махмурлука мозък отказа да проумява произхода им. Помъкна се да се измие на старовремската чешма в дворчето на манастира. Двамина монаси сърдечно го поздравиха. Той избъбри нещо в отговор, после дълго пи вода, а калугерите — явно им бяха допаднали юнашките песни от снощи — добродушно се посмяха над лютата му жажда.
Освен Радослав, само още неколцина от тайфата бяха се изправили на два крака толкова рано след купона. Играеха белот, за да се поразсънят. До тях на масата се мъдреха предвидливо съхранени провизии. Видът на храната разпали апетита на Радослав.