Не говориха много на вечерята, която се състоеше от спагети без никакъв сос и домашно сирене. Нора бе отслабнала с килограм и половина, Лутър — с два. След ритуала с чиниите той слезе в сутерена и в продължение на петдесет минути се бъхта на бягащата пътечка, изгаряйки 340 калории — повече, отколкото беше погълнал току-що. Взе си душ и се опита да почете.
Когато улицата опустя, той излезе да се поразходи. Отказваше да се превърне в затворник в собствения си дом. Отказваше да се крие от съседите. Нямаше причини да се страхува от тези хора.
Жегна го леко угризение, когато обхвана с поглед двете спретнати редици снежни човеци, извисили се на стража над тихата уличка. У семейство Трогдън продължаваха да затрупват елхата с играчки и гледката извика няколко отдавнашни спомена от детството на Блеър в онова далечно време. Лутър не беше от хората, които въздишат носталгично по минали неща. Вярваше, че човек живее днес, а не утре, и определено не вчера, винаги го беше казвал. Сгряващите спомени бяха набързо пропъдени от мисли за изнервящо тичане по магазините, за пъплене в натоварено движение и пилеене на пари. Лутър се чувстваше безмерно горд с решението си тази година да пропусне скъпо струващата дандания.
Усещаше колана си приятно хлабав. Плажовете го зовяха.
Изневиделица се появи велосипед, който изскърца и спря.
— Здравейте, мистър Кранк.
Това беше Спайк Фромайър, без съмнение на път за вкъщи след някое тайно младежко събиране. Това момче спеше по-малко и от баща си, из квартала се разправяха куп истории за нощните му похождения. Добро беше хлапето, само дето не се къпеше често.
— Здрасти, Спайк — рече Лутър задъхано. — Какво те води насам?
— А, просто да видя как стоят нещата — отвърна момчето, като да беше официално назначено за нощен пазач.
— Какви неща, Спайк?
— Татко ме прати на Стантън Стрийт да проверя колко Рудолфовци са се появили.
— И колко са? — попита Лутър, налучкал подходящия тон.
— Нито един. Пак ги издухахме.
Какъв победоносен завършек на този ден за клана Фромайър, рече си Лутър. Ама че глупости.
— Вие ще сложите ли вашия Скрежко, мистър Кранк?
— Не, Спайк. Тази година заминаваме, няма да има Коледа за нас.
— Не знаех, че е възможно.
— Живеем в свободна страна, Спайк, с малки изключения човек може да прави каквото си пожелае.
— Ама вие не тръгвате преди първия ден на Коледа.
— Моля?
— Доколкото разбрах, заминавате около обяд. Достатъчно време имате да вдигнете Скрежко. Така ще можем отново да спечелим наградата.
Лутър се замисли за миг и отново остана удивен от скоростта, с която някой съвсем личен въпрос можеше да бъде старателно разчепкан из целия квартал.
— Не бива да се стремим към победа на всяка цена, Спайк — мъдро рече той. — Нека някоя друга улица спечели тази година.
— Сигурно сте прав.
— Хайде бягай.
Момчето натисна педалите и подкара колелото.
— До скоро — викна то през рамо.
Бащата на хлапето му бе устроил засада близо до дома си.
— Добър вечер, Лутър — рече Вик, като че ли се срещаха напълно случайно. И се подпря на пощенската кутия.
— Добър вечер, Вик — поздрави Лутър и без малко да се спре. В последната секунда обаче реши да продължи. Мина леко встрани, но Фромайър нямаше да го пусне току-така.
— Как е Блеър?
— Добре е, Вик, благодаря ти. Как са децата?
— В чудесно настроение. Това е най-хубавото време през годината, Лутър. Ти не мислиш ли така? — Фромайър бе тръгнал успоредно с него и сега двамата вървяха редом.
— Без съмнение. Най-щастливите дни. Макар че, ще ти кажа, мъчно ми е за Блеър. Няма да е същото без нея.
— Естествено.
Спряха пред дома на Бекър, съседа на Лутър, и се загледаха в нещастния Нед, който едва се крепеше на най-горната стъпенка на стълбата в безплодното усилие да бодне огромна звезда на върха на елхата. Жена му стоеше зад него и всячески му помагаше с указания, но не се и сещаше да хване стълбата, а тъщата бе отстъпила няколко крачки, та да има поглед върху цялостната картина. Много скоро неминуемо щеше да се стигне до бой.
— Все пак някои неща около Коледата няма да ми липсват — рече Лутър.
— Значи наистина ще пропуснете празниците?
— Правилно си разбрал, Вик. Благодаря ти за съдействието.
— Нещо обаче ме кара да смятам, че не е редно.
— Решението в случая не взимаш ти, нали?
— Прав си.
— Лека нощ, Вик.
Лутър го остави да се радва на идилията у Бекърови.
Сутрешната кръгла маса в центъра за помощ на малтретирани жени завърши зле за Нора, когато Клодия, която тя не би назовала своя най-близка приятелка, най-неочаквано изтърси: