— И тъй, Нора, у вас тази година не се предвижда тържество на Бъдни вечер, а?
От осемте жени, с които беше Нора, точно пет бяха канени на нейното тържество предишни години. Три досега не бяха присъствали и тъкмо те в момента се чудеха как да се измъкнат от неловката ситуация, както впрочем и самата Нора.
Гадна нахалница, помисли си Нора, а на глас побърза да каже:
— Боя се, че не. Пропускаме празниците тази година. — На което я сърбеше езикът да добави: „А ако някога събера гости у дома, Клодия, скъпа, ти хич не чакай покана.“
— Научих, че заминавате на пътешествие — рече Джейн. Тя бе една от трите низвергнати и в момента се опитваше да отклони темата.
— Всъщност тръгваме на първия ден на Коледа.
— Значи всичките коледни празници пропускате? — уточни Бет, друга случайна позната, която всяка година получаваше покана само защото фирмата на съпруга й имаше общи дела с „Уайли и Бек“.
— Съвсем всички — натърти Нора заядливо и стегна мускулите на стомаха си.
— Хубав начин да се спестят пари — обади се и Лайла, най-голямата кучка от цялата група. Начинът, по който наблегна на думата „пари“, целеше да внуши, че финансите в семейство Кранк са разклатени. Нора усети как страните й пламват. Съпругът на Лайла беше педиатър, от най-ниско платените медици, но все пак лекар. Лутър знаеше със сигурност, че са затънали в дългове — голяма къща, големи коли, членство във всякакви клубове. В семейството влизаха много пари, но още повече изтичаха.
Та като се сети за Лутър, къде беше той в тези тъй тежки моменти? Защо тя поемаше ударите, предизвикани от неговото глупаво хрумване? Защо тя стоеше на предна линия, докато той най-доволно си седеше на спокойствие в кабинета и се разправяше с хора, които бяха или негови подчинени, или се страхуваха от него? Клуб на единомишленици, това беше „Уайли и Бек“. Ония надути стиснати счетоводители сигурно приветстваха Лутър за смелостта да обърне гръб на Коледа и да спести някой и друг долар. Ако предизвикателството му можеше да намери последователи, то те определено щяха да са сред счетоводителите.
Ето че нея пак я сочеха обвинително с пръст, а Лутър си стоеше на топло в службата и сигурно се чувстваше като герой.
Наистина, Коледата беше грижа на жените, не на мъжете. Съпругите пазаруваха, украсяваха, готвеха, организираха тържества, разпращаха картички и се притесняваха за неща, за които мъжете не се и сещаха. Всъщност защо Лутър толкова много държеше да пропуснат Коледата, след като бездруго приносът му беше нищожен?
Нора кипеше вътрешно, но предпочете да замълчи. Нямаше смисъл да се хващат за косите тук, в центъра за помощ на малтретирани жени.
Някой подхвърли да се срещнат по друго време и Нора първа изхвърча от стаята. В колата на път за вкъщи още повече се ядоса — заради Лайла и нейните намеци за пари. Още по-мрачни мисли бяха насочени към съпруга й и неговия мъжки егоизъм. Огромно бе изкушението да се поддаде, да се втурне и да украси къщата още преди да се е прибрал. За два часа щеше да поръча и да окичи елхата. Не беше късно и празненството да спретне. А Фромайър на драго сърце щеше да се погрижи за нейния Скрежко. Спестявайки подаръците и другите неща, пак щяха да имат достатъчно пари да си платят пътешествието.
Сви по Хемлок и, естествено, първото, което се набиваше на очи, бе гледката на подредените Скрежковци, сред които липсваше само един — на техния покрив. Ето какво последва, като остави Лутър да решава: сега три седмици нямаше да имат мира. Тяхната спретната двуетажна тухлена къща единствена се открояваше, сякаш бяха индуисти или будисти, които не зачитат Коледа.
Нора стоеше в хола и гледаше през прозореца, точно от мястото, където всяка година се кипреше чудна елха, и ето че за пръв път този неин дом й се стори неприветлив, празен. Тя прехапа устна и посегна към телефона, но Лутър бе отскочил за сандвич. В купчинката, която взе от пощенската кутия, между две поздравителни картички забеляза нещо, от което сърцето й подскочи. Въздушна поща от Перу. На клеймото думи на испански.
Нора седна и разкъса плика. Отвътре извади два листа, изписани с красивия почерк на Блеър, всяка дума свидна за майчиното й сърце.
Прекарвала си чудесно сред дивата природа на Перу. За по-хубаво нещо не можела и да мечтае, да живее сред някакво индианско племе с неколкохилядна история. Много бедни били според американските стандарти, но пък това не им пречело да са здрави и щастливи. Отнело й повече от седмица, докато привикне с липсата на всички онези неща, за които те не били и чували. Отначало децата били по-скоро боязливи, но сега вече свиквали с нея и проявявали желание да се учат. По-нататък Блеър надълго и широко разказваше за децата.