— Гледката е несравнима.
— Както и да е, първо трябва да съберем пари, и то бързо.
— Носим от прочутите плодови кексчета на Мейбъл. — Кендъл размаха торбата пред Лутър, сякаш той би посегнал да надникне в нея.
— Прочути по целия свят.
— Правят ги в Хърмансбърг, Индиана, там е пекарната на Мейбъл.
— Половината град работи в нея. Само кексчета правят.
Горките, рече си Лутър.
— Рецептата се пази в тайна, използват само съвсем пресни съставки.
— Най-вкусните плодови кексчета на света.
Лутър мразеше плодовите кексчета. С фурми, смокини, сливи, ядки, парченца изсушени оцветени плодове.
— Осемдесет години вече ги правят.
— Най-търсените кексчета в страната. Продали са Шест тона през миналата година.
Лутър бе застинал напълно неподвижно, решен да не отстъпи, а очите му се стрелкаха ту към единия, ту към другия натрапник.
— Никакви химикали, никакви консерванти.
— Умът ми не го побира как успяват да ги съхраняват така добре.
С химикали и консерванти, беше на езика на Лутър.
Загложди го внезапен пристъп на глад. Коленете му омекнаха, добре овладяното лице без малко да се изкриви в гримаса. В продължение на две седмици обонянието му се бе изострило, без съмнение вследствие на строгата диета. Може би бе доловил аромата на специалитета на Мейбъл, не беше сигурен, ала съвсем осезаемо усети страшен апетит. Внезапно разбра, че трябва да сложи нещо в уста, и то веднага. Дощя му се да грабне торбата от Кендъл, да разкъса хартията и да заръфа някое кексче.
В следващия момент пристъпът взе да се уталожва. Стиснал здраво челюсти, той изчака да му премине напълно, после се отпусна. Кистлър и Кендъл бяха толкова увлечени в бърборене, че не бяха забелязали нищо.
— Взимаме колкото можем да носим.
— Толкова се харчат, че трябва да ги разпределяме.
— Радваме се, когато успеем да се сдобием с деветстотин.
— Десет долара парчето, и ето ти девет хиляди за играчките.
— Миналата година купихте пет, мистър Кранк.
— И тази ли толкова?
Да, пет купих миналата година, спомни си Лутър. Три отнесох в офиса и тайно ги оставих на бюрата на трима колеги. До края на седмицата толкова пъти си ги бяха преподарявали, че пликчетата се протриха. Докс ги изхвърли на боклука, преди да затворим офиса за празниците.
Нора подари другите две на фризьорката си, сто и петдесет килограмова канара, която по Коледа получаваше десетки и запасите й стигаха чак до юли.
— Не — рече накрая Лутър. — Тази година пропускам.
Добре смазаният отбор се смълча. Кистлър погледна към Кендъл, Кендъл погледна към Кистлър.
— Какво казахте?
— Тази година не искам плодови кексчета.
— Пет много ли са ви? — попита Кистлър.
— И едно ми е много — отвърна Лутър, после бавно скръсти ръце пред гърдите си.
— Нито едно ли? — невярващо заекна Кендъл.
— Нито едно — отсече Лутър. Младоците добиха най-нерадостен вид.
— Вие, момчета, още ли организирате на Четвърти юли състезание по риболов за децата с увреждания?
— Всяка година — отвърна Кистлър.
— Чудесно. Заповядайте през лятото и ще имате от мен сто долара за състезанието.
Кистлър успя да отрони едно немощно „благодаря“.
Още минута-две изминаха в неловко споглеждане, преди Лутър да успее да ги изкара през вратата. После той се върна в кухнята, ала на масата не завари нищичко — нямаше я Нора, нямаше я и чинията му с последните две хапки риба, нямаше я и чашата му с вода, нито пък салфетката. Всичко бе изчезнало. Кипящ от гняв, той се втурна в килера, където откри бурканче фъстъчено масло и пликче поостарели солени бисквити.
Бащата на Станли Уайли бе основал „Уайли и Бек“ през 1949 година. Бек бе починал толкова отдавна, че вече никой не знаеше защо името му все още стои на табелата на вратата. Всъщност добре звучеше — „Уайли и Бек“, — пък и би излязло доста скъпо да се променя логото на фирмата върху всички бланки и другите канцеларски материали. Учудващо бе, че една счетоводна фирма, която функционираше близо половин век, се е разраснала толкова малко. В отдел „Данъци“ имаше десетина съдружници, сред които и Лутър, а двайсет други бяха одитори. Клиентите бяха предимно средно големи фирми, които не можеха да си позволят да ползват услугите на известните в цялата страна счетоводни къщи.
Ако преди трийсетина години Станли Уайли бе проявил повече амбиция, нищо чудно старата фирма да се бе изкачила на гребена на вълната, за да се превърне в истинска сила. Но не му беше достигнала настойчивост да разшири дейността и сега тя претендираше, че е доволна да бъде определяна като „бутикова фирма“.