Лутър тъкмо планираше поредния бърз набег до търговския център, когато Станли внезапно се появи изневиделица, понесъл продълговат сандвич с листа маруля, стърчащи навън от краищата на франзелата.
— Ще ми отделиш ли минутка? — попита той с пълна уста и се настани на стола пред бюрото, преди Лутър да успее да каже „да“, „не“ или в пристъп на дързост „бъди по-кратък, ако обичаш“. Станли се издокарваше със смешни папийонки, ала евтината му синя риза обикновено бе омацана с безброй петна — от мастило, от майонеза от кафе. Беше си мърльо, няма що, а кабинетът му представляваше бунище, в което с месеци се губеха документи и цели папки. „Провери в кабинета на Станли“ на вътрешнофирмен жаргон означаваше, че търсеното нещо е изчезнало завинаги.
— Чух, че пропускаш утрешната коледна вечеря — рече сега той, без да спира да дъвче. Имаше този навик да обикаля коридорите по обяд със сандвич в едната ръка и чаша сок в другата, сякаш е толкова зает, че не може да отдели време да седне да се нахрани като хората.
— Много неща пропускам тази година, Станли — отвърна Лутър. — С което не искам никого да обидя.
— Значи е вярно.
— Да. Просто няма да сме тук.
Станли преглътна с намръщена физиономия, после огледа сандвича, за да реши откъде да отхапе. Всъщност той бе управляващ съдружник, но не му беше шеф. Лутър беше съдружник от шест години. Никой в „Уайли и Бек“ не можеше да го принуди да направи нещо против волята си.
— Съжалявам, че няма да дойдете — продължи Станли. — Джейн ще бъде разочарована.
— Ще й се извиня с писмо — рече Лутър.
Вечерята не беше някакво страшно изпитание, напротив — приятна обстановка в стар ресторант в центъра, в специално ангажирана зала на горния етаж, хубава храна, прилични вина, някой и друг тост, оркестър и танци до късно през нощта. Мъжете обличаха смокинги, жените се стараеха да се засенчат една друга с тоалети и бижута. Джейн Уайли бе възхитителна жена, която заслужаваше много повече, отколкото Станли бе в състояние да й предложи.
— Някаква специална причина ли има? — попита Станли с нотка на любопитство.
— Тази година пропускаме цялото представление, Станли, ще останем без елха, без подаръци, без суетня. Спестяваме парите и отиваме на морско пътешествие за десет дни. Блеър замина, а ние имаме нужда от промяна. Догодина ще си наваксаме, предполагам, а ако не догодина, то по-следващата тогава.
— А празникът идва всяка година, нали?
— Да, наистина.
— Чух, че си взел да отслабваш.
— Дотук пет килограма. Плажовете ме зоват.
— Чудесно изглеждаш, Лутър. Ходиш и на процедури за тен, доколкото разбрах.
— Искам да пробвам как ще изглеждам леко загорял. Не мога да се оставя слънцето да ми вгорчи почивката.
Станли отхапа огромен залък франзела, натъпкана с шунка; ивички зелени листа увиснаха между устните му. После той измърмори:
— Всъщност идеята не е лоша. — Или нещо в този смисъл.
Представата на Станли за почивка се ограничаваше до едноседмичен престой в неговата вила на брега на океана, всъщност наследствена, в която той за трийсет години не беше вложил нищичко. Лутър и Нора бяха прекарали една ужасна седмица там по покана на семейството, което зае голямата спалня, а тях настани в „апартамента за гости“, малка стаичка с тесни единични легла и без климатик. Станли изпиваше първия си джин-тоник още преди обяд и продължаваше да се налива до късния следобед, тъй че кожата му така и не виждаше слънце.
Той най-сетне си тръгна, като не спираше да ломоти с пълна уста, ала преди Лутър да успее да се измъкне, при него връхлетя Янк Слейдър.
— Дотук четири хиляди и двеста — обяви той. — И краят не му се вижда. Абигейл току-що платила шестстотин долара за роклята, с която ще се появи на вечерята. Представа нямам защо да не облече миналогодишната или онази от предната година, но как сега да се караме? За обувки отидоха сто и четирийсет. За чантичка още деветдесет. Гардеробите ни са пълни с чанти и обувки, но нека не задълбавам. При това разточителство ще отидат повече от пет хиляди. Моля те, вземете и мен на пътешествието.
Вдъхновен от примера на Лутър, Янк държеше точна сметка за пораженията, които коледната треска предстоеше да нанесе върху финансите на семейството. Два пъти седмично идваше да му докладва. А какво щеше да прави, когато получи окончателния резултат, не беше ясно. По всяка вероятност нищо нямаше да предприеме и той самият го знаеше.
— Ти си моят герой! — за пореден път възкликна той и изфуча нанякъде.
Всички ми завиждат, каза си Лутър. До важния ден има само седмица, лудницата вече е неудържима, представям си как се пукат от завист. Някои, като Станли например, не биха си признали. Други, като Янк, не скриваха колко се гордеят със замисъла на Лутър.