Късно беше за един сеанс за почерняване, затова Лутър застана пред прозореца и обгърна с поглед града, треперещ под пелена от студен дъжд. Сиво небе, пусти улици, тук-там шепа листа, подгонени от вятъра, пъплещи по улиците коли. Колко хубаво, рече си той доволно. И потупа плоския си корем, след което слезе долу да изпие един диетичен сок в компанията на Биф от туристическата агенция.
Часовникът, отмерващ времето, издрънча. Нора рязко изскочи от бронзомата и грабна хавлиената кърпа. По принцип мразеше да се поти и затова сега яростно затърка тялото си.
Беше си сложила съвсем изрязани червени бикини, които стояха чудесно на изящното младо създание в каталога; знаеше си, че никога не би се появила в този вид пред хора, но Лутър бе настоял да ги купи. Дълго се бе блещил на снимката и я бе заплашил, че сам ще ги поръча, ако тя продължи да упорства. Не бяха много скъпи, тъй че Нора се бе сдобила с тях.
Погледна се в огледалото и отново се изчерви при вида на своето тяло в това оскъдно облекло. Да, наистина беше поотслабнала. Освен това имаше и лек загар. И все пак трябваше пет години да гладува и да се поти в някой гимнастически салон, за да се хареса с тая червена препаска.
Облече се набързо, навличайки панталоните и пуловера си направо върху бикините. Лутър се кълнеше, че се пъхал в бронзомата чисто гол, но тя за нищо на света нямаше да го стори.
Дори облечена се чувстваше като евтина проститутка. Това нещо й стягаше на най-неподходящите места, а тръгнеше ли да върви, е, не можеше да се похвали, че се чувства особено удобно. Нямаше търпение час по-скоро да се прибере, да свали тая щуротия и за дълго да се отпусне в горещата вана.
Смяташе, че се е отдалечила незабелязано от „Тен завинаги“, когато внезапно се озова лице в лице с преподобния Дъг Забриски, свещеника в тяхната църква. Неговите ръце бяха пълни с покупки, а тя носеше единствено палтото си. Той беше блед, тя поруменяла, все още сгорещена и потна. Дъг се чувстваше удобно в старото си сако от туид, с палто, кожена яка и черна риза. Нора усещаше как бикините са се врязали в тялото й и заплашват окончателно да спрат кръвообращението й. Прегърнаха се от любезност.
— Липсвахте ми миналата неделя — рече свещеникът, поддавайки се на дразнещия маниер на общуване, който бе придобил преди години.
— Бяхме ужасно заети — отвърна Нора и попипа влажното си чело.
— Добре ли сте, Нора?
— Чудесно дори — рязко отвърна тя.
— Изглеждате позадъхана.
— От ходенето е — излъга тя.
Кой знае защо, той погледна обувките й. А Нора определено не носеше маратонки.
— Можем ли да поговорим? — попита свещеникът.
— Да, разбира се.
Близо до парапета имаше свободна пейка. Преподобният натрупа обемистите торби отстрани и седна. Когато Нора се настани до него, мъничките червени бикини, избрани от Лутър, се разместиха, нещо се скъса, ластикът навярно, точно над хълбока й, и се плъзна надолу. Панталоните й поне бяха широки, изобщо не й стягаха, тъй че вече можеше спокойно да се движи.
— Чух доста слухове — кротко поде свещеникът. Той притежаваше неприятния навик да завира лицето си в лицето на своя събеседник. Нора кръстоса левия върху десния си крак, после обратно, ала всяка маневра още повече влошаваше нещата.
— Какви слухове? — притеснено попита тя.
— Ще бъда напълно откровен, Нора. — Той се накланяше все по-близо до нея. — От сигурен източник научих, че вие с Лутър сте решили да пропуснете тази Коледа.
— Ами да, в известен смисъл.
— За пръв път чувам подобно нещо — мрачно отбеляза преподобният, сякаш семейство Кранк бяха открили нов вид грях.
Нора внезапно застина, ала въпреки това не я напусна усещането, че бикините й ще се плъзнат по крачола и ще паднат на земята. Капчици влага избиха на челото й.
— Добре ли сте, Нора? — отново настоя свещеникът насреща й.
— Добре съм, и двамата с Лутър сме добре. Все още вярваме в Коледа, в празнуването на Рождество Христово, просто тази година ще минем без суетнята. Блеър замина и ние решихме, че ни е нужна промяна.
Свещеникът дълго и усърдно размишлява върху думите й, а в това време тя леко се дръпна настрани.
— Малко налудничаво е, нали? — Преподобният се беше загледал в купа торби с покупки, струпани отстрани.
— Аха. Вижте, при нас всичко е наред, Дъг, уверявам ви. Щастливи сме, здрави сме, просто решихме, че ни е нужна почивка. Това е всичко.
— Разбрах, че заминавате.
— Да, за десет дни. На морско пътешествие.
Забриски поглади брадата си, сякаш не можеше да реши дали одобрява идеята, или не.