— Няма да пропуснете службата в полунощ, нали? — попита с усмивка той.
— Нищо не обещавам, Дъг.
Той потупа коляното й и се сбогува. Нора изчака да се скрие от погледа й и едва тогава събра кураж да се изправи на крака. Запроправя си път към изхода, като мълком ругаеше Лутър и неговите бикини.
Съпругата на Вик Фромайър имаше братовчедка, чиято най-малка дъщеря развиваше активна дейност в католическата църква, към която принадлежеше семейството и която имаше голям детски хор. По празниците хлапетата обичаха да пеят из града. Няколко телефонни обаждания, и съставът бе свикан.
Вече валеше лек сняг, когато концертът започна. Хорът се подреди в полумесец на алеята, близо до уличната лампа и по даден знак поде „В малкия град Витлеем“. Певците помахаха на Лутър, щом го зърнаха да наднича през щорите.
Скоро зад тях се събра цяла тълпа, деца от квартала, съседите Бекър, кланът Трогдън. Анонимно обаждане докара и репортер от „Газет“, който погледа минута-две, после събра кураж и позвъни на вратата на Кранк.
Лутър отвори рязко, готов да нанесе гневно кроше на натрапника.
— Какво има?
Недалеч звучеше „Бяла Коледа“.
— Вие ли сте мистър Кранк? — попита репортерът.
— Аз съм, а вие кой сте?
— Брайън Браун от „Газет“. Мога ли да ви задам няколко въпроса?
— В каква връзка?
— Ами за тая история с пропускането на Коледа.
Лутър се вторачи в тълпата пред дома си. Някой от онези в тъмното го беше издал. Някой от съседите му се беше обадил във вестника. Фромайър или Уолт Шийл.
— Нищо няма да кажа — заяви той и тресна вратата. Нора отново беше под душа, тъй че той отиде в сутерена.
Лутър предложи да вечерят в „Анджело“, техния любим италиански ресторант, който се намираше в приземния етаж на стара сграда в центъра, далеч от тълпите, опустошаващи магазините и супермаркетите, на цели пет пресечки от пътя на шествието. Добре беше тази вечер да са далеч от къщи.
Поръчаха си салата с лека заливка и спагети с доматен сос, никакво месо, никакво вино, никакъв хляб. Нора бе направила седем сеанса за почерняване, а Лутър — десет, и ето че отпивайки от газираната вода, те с удоволствие разглеждаха загорелите си лица и се усмихваха съжалително на всяка бледа физиономия. Една от прабабите на Лутър бе половин италианка и неговите средиземноморски гени се бяха оказали податливи на почерняване. Кожата му бе доста по-тъмна от тази на Нора. Приятелите му вече го бяха забелязали. Пет пари не даваше. Нали всички знаеха, че са се запътили към островите.
— Сега започва — рече Нора, като си погледна часовника.
Лутър погледна своя. Показваше седем.
Всяка година коледното шествие започваше от Парка на ветераните в центъра. С открити платформи, на които имаше живи картини, с пожарни и маршируващи оркестри, по неизменен сценарий. Дядо Коледа винаги завършваше шествието на шейна, изработена от ротарианците и ескортиран от осем охранени представители на благотворителния клуб „Шрайнърс“ на велосипеди. Цялата процесия завиваше на запад и оттам минаваше близо до Хемлок. През всяка от последните осемнайсет години семейство Кранк и техните съседи бяха заемали позиция по пътя на шествието и му се радваха въодушевено. Това беше една празнична вечер, която Лутър и Нора сега искаха да избегнат.
По цялата Хемлок щяха да се щурат деца, певци и кой знае какви други ентусиасти. Нищо чудно яхнали велосипеди банди хлапаци да задюдюкат „Освободете Скрежко“, нищо чудно невръстни терористчета да побият и други табели на моравата им.
— Как е минала коледната вечеря на фирмата? — попита Нора.
— Доколкото разбрах, както обикновено. Същата зала, същите сервитьори, същото филе, същото суфле. Слейдър ми каза, че Станли се напил като прасе още с коктейлите.
— Че аз не съм го виждала да остава трезвен след коктейлите.
— Казал си обичайната реч — колко страхотно работим, как постъпленията се покачват, догодина ще сме на върха, „Уайли и Бек“ е едно задружно семейство благодарение на всеобщите усилия. Не е като да не си я чувала. Радвам се, че я пропуснахме.
— Някой друг да е отклонил поканата?
— Слейдър спомена, че Мопин от счетоводството не се появил.
— Какво ли е облякла Джейн?
— Ще питам Слейдър. Той сигурно си е водил бележки. Донесоха им салатите и двамата едновременно зяпнаха купчинката пресен спанак, като да бяха гладуващи бежанци. Все пак се въздържаха, бавно и внимателно добавиха заливката, малко сол и пипер и започнаха да се хранят, сякаш не проявяваха и най-малък интерес дали ще заситят глада си.
На „Островна принцеса“ щяха да ги хранят по пет пъти на ден. Лутър си обеща да се тъпче до пръсване.