„Надявам се, че най-сетне са останали доволни“, оплака се един от съседите.
„Осъдителна проява на егоизъм“, коментира друг.
Ако разполагаше с автомат, Лутър би изтичал навън и би изпразнил по един пълнител във всяка къща.
А понеже нямаше дори пушка, той дълго седя със свит стомах, като се опитваше да си внуши, че и това ще мине. Оставаха четири дни до заминаването, а когато се върнеха, Скрежковците щяха да са прибрани, лампичките и елхите също. Една по една щяха да завалят сметки и извлечения от кредитни карти и може би тогава всички тези чудесни съседи щяха да проявят повече разбиране.
Той разлисти вестника, но умът му бе другаде. Накрая събра кураж, стисна зъби и отиде да съобщи лошата новина на жена си.
— Ужасно е точно това да ти поднесат на събуждане — рече Нора, като се опита да хване на фокус снимката във вестника. Разтърка очи, сетне примижа.
— Смахнатият Шийл е позволил на фотографа да се покатери на покрива у тях — обясни Лутър.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Виж снимката.
Тя наистина се опитваше. Най-сетне хвана на фокус бележката и я прочете. Изразът „осъдителна проява на егоизъм“ я накара да ахне.
— Това кой го е казал? — попита.
— Или Шийл, или Фромайър. Откъде да знам. Отивам в банята.
— Как смеят! — възкликна Нора, все още загледана в снимката.
А така, мойто момиче, каза си Лутър. Ядосай се. Изправи гръб. Остават някакви си четири дни — няма да се предаваме я.
Същата вечер, след като хапнаха и се опитаха да се разсеят с телевизия, Лутър реши да излезе на разходка. Облече се дебело, на врата си уви вълнен шал; температурата навън беше под нулата, май се канеше да завали сняг. Двамата с Нора бяха едни от първите, закупили къща на Хемлок, и той за нищо на света нямаше да се крие в своя дом. Това беше неговата улица, неговият квартал, неговото обкръжение. Много скоро този епизод щеше да бъде забравен.
Лутър тръгна с тромава крачка, пъхнал ръце надълбоко в джобовете, вдишвайки ободрителния студен въздух.
Стигна до пресечката при Мос Пойнт, преди Спайк Фромайър да надуши следата и да го настигне със своя скейтборд.
— Здравейте, мистър Кранк — рече той и спря.
— Здравей, Спайк.
— Какво ви води насам?
— Просто излязох да се поразходя.
— Да се порадвате на коледната украса?
— Естествено. А ти защо си навън?
— Просто наглеждам улицата — отвърна Спайк, после се озърна, сякаш вражеското нападение бе неизбежно.
— Какво ще ти донесе Дядо Коледа?
Момчето се усмихна, позамисли се.
— Не съм съвсем сигурен, но трябва да е нова електронна игра, стик за хокей и комплект барабани.
— Доста голяма ще да е торбата.
— Е, аз вече не вярвам в Дядо Коледа. Майк обаче е само на пет, заради него се преструваме.
— Разбирам.
— Време е да вървя. Весела Коледа.
— Весела и на теб, Спайк — отвърна Лутър, изричайки забраненото пожелание за пръв и последен път тази година. Спайк се изгуби по Хемлок — без съмнение бързаше към къщи да докладва на баща си, че мистър Кранк е напуснал дома си и вилнее по тротоара.
Лутър спря пред декора у Трогдън — 14 000 лампички, накачени по дървета, храсти, прозорци и колони. На покрива при Скрежко беше и Дядо Коледа с неговия елен Рудолф — разбира се, с ярко просветващ нос — всичките обрамчени с бели лампички. Самият покрив бе ограден с Два реда последователно примигващи крушки в червено и зелено. Коминът също просветваше — стотици сини звездички излъчваха трепкащо сияние, което обливаше стария Скрежко. Край храстите хвойна близо до къщата отряд метални войници стояха на стража, всеки с ръста на истински мъж, увит в многоцветни лампички. В центъра на моравата бе аранжиран декорът от сцената на рождеството, не липсваха бали сено и коза с помахваща нагоре-надолу опашка.
Старателно подготвено представление.
Лутър чу шум, сякаш стълба падна край навеса у съседа на Трогдън, и в сенките успя да различи Уолт Шийл, който се бореше с нов кабел нанизани светлинки. Приближи се и май го стресна.
— Добър вечер, Уолт — поздрави любезно Лутър.
— И това ако не е старият чичо Скрудж — отвърна Уолт с фалшива усмивка.
Стиснаха си ръцете и взеха да си блъскат главите кой пръв ще измисли нещо хапливо и остроумно. Лутър отстъпи крачка назад, вдигна глава и рече:
— Как успя да се покатери фотографът толкова нависоко?
— Кой фотограф?
— Онзи от „Газет“.
— А, за него ли питаш...