Едно момче, натоварено със зареждането, здравата се трудеше пред гондолата с коледни шоколадови фигурки. Табела пред щанда за месо приканваше всички добри клиенти да поръчат на мига своята пуйка за Коледа. Току-що бе пристигнала нова доставка коледни вина! И коледни шунки!
Що за прахосничество, рече си Лутър. Защо се тъпчем и наливаме, за да отбележим раждането на Христос? Той откри пликчетата с шам-фъстък близо до рафтовете за ядки. Да не се надяваш на такава подреденост в „Чип“. В сладкарския отдел Лутър така и не видя бял шоколад, тъй че само изруга под носа си и се потътри нататък, решен да огледа навсякъде. Блъсна го количка. Извинение не последва, ударът бе останал незабелязан. „Бог ви носи радост“ се чуваше отвисоко, сякаш това би успокоило Лутър. Същия ефект биха постигнали и със „Скрежко, снежният човек“.
През две пътеки, близо до камара ориз от всички краища на света, той откри рафтче с шоколад за готвене. Приближи се и ето че откри опаковка от половин килограм с марката „Логан“. Направи следващата крачка, но шоколадът мигом изчезна, измъкнат изпод носа му от някаква грубиянка, която не го и погледна дори. Малкото пространство, заделено за продуктите на „Логан“, беше опустошено и в следващия, изпълнен с отчаяние миг Лутър не откри дори и най-мъничко блокче бял шоколад.
Имаше натурален, млечен, с ядки и стафиди, но бял не се виждаше.
Опашката пред касата за единични покупки се придвижваше далеч по-бавно от другите две, което си бе в реда на нещата. Скандалните цени в „Чип“ принуждаваха клиентите да купуват в малки количества, но това по никакъв начин не влияеше върху скоростта, с която те влизаха и си тръгваха. Всяка покупка биваше поемана и оглеждана, а цената се вкарваше ръчно на касовия апарат от неприятна на вид касиерка. Човек рядко можеше да разчита, че продуктите му ще бъдат сложени в плик, макар че около Коледа служителите се оживяваха по невероятен начин и с възторжени усмивки си припомняха дори имената на редовните клиенти. Това бе сезонът на подаръчетата под форма на дребни суми — още един неприятен, изпълняван по Коледа ритуал, който Лутър ненавиждаше.
Шест долара и нещо за половинка шам-фъстък. Без малко да блъсне младока, поднесъл услужливо книжната торба, а в следващия миг му се стори, че ще се наложи дори да го удари, за да опази скъпоценната покупка. Накрая пъхна плика в джоба си и бързешком напусна магазина.
Доста народ се беше скупчил да гледа как старият мексиканец украсява витрината на магазинчето за пури. Човекът тъкмо задвижваше малки роботчета, които тромаво газеха в изкуствения сняг, и тази гледка направо подлуди тълпата. Лутър се видя принуден да слезе от тротоара и в следващия момент наместо да стъпи вляво, кракът му се отметна надясно. Лявата му обувка потъна в десетина сантиметра дълбока студена кал. За част от секундата той замръзна, напълни дробовете си с хладен въздух, проклинайки мексиканеца, роботчетата, тълпата зяпачи и тъпите ядки. Вдигна крака си нагоре, проследи калната струя, процедила се по крачола му, и както стърчеше на тротоара с премръзнали крака, оглушен от ехтящи камбанки и „Дядо Коледа пристига в града“, която звучеше от тонколоната отпред, Лутър осъзна, че мрази коледния празник.
Докато стигне до колата, студената влага бе плъзнала до пръстите на краката му.
— Няма бял шоколад — сопна се той на жена си, докато се настаняваше зад волана.
Забеляза, че тя бърше очи.
— Сега пък какво има?
— Току-що говорих с Блеър.
— Какво? Как? Добре ли е?
— Обади се от самолета. Добре е. — Нора хапеше устни, за да не се разридае.
Колко ли струва един разговор от самолет, издигнал се на десет хиляди метра над земята, запита се Лутър. Беше виждал тия телефони, монтирани в самолетите. Приемаха всякакви кредитни карти. Той беше дал една такава на Блеър, от онези, чиито сметки се препращаха на мама и татко. За връзка между клетъчен телефон някъде в небето до клетъчния тук в колата сигурно щяха да отмъкнат поне десетина долара.
И за какво? Всичко е наред, мамо. Не сме се виждали близо час. Ние всички се обичаме. И всички много си липсваме. Време е да затварям, мамо.
Двигателят работеше, макар Лутър да не си спомняше да го е включвал.
— Забрави ли за белия шоколад? — попита Нора, вече съумяла да се съвземе.
— Не. Не го забравих. Нямаше.
— Попита ли Рекс?
— Кой е Рекс?
— Месарят.
— Не, Нора. Колкото и да е странно, не се сетих да попитам месаря дали не е скрил малко бял шоколад между пържолите и черния дроб.
Тя сграбчи дръжката на вратата с безмерно възмущение.
— Трябва ми, и толкова. Благодаря ти за напразното усилие. — В следващия момент изхвръкна от колата.