— За него, да.
— Покатери се.
— Без майтап. А ти защо му позволи?
— Не знам. Каза, че искал да хване цялата улица.
Лутър изсумтя и махна с ръка.
— Ти ме изненада, Уолт — рече той, макар ни най-малко да не се беше изненадал. Цели единайсет години се беше държал уж сърдечно, никога не бе искал да враждуват. Лутър обаче не обичаше Уолт, защото му се виждаше надут и прекалено напорист. А Уолт пет пари не даваше за мнението на Лутър, защото от години подозираше, че изкарват едни и същи пари.
— Ти също ме поизненада — не остана длъжен Уолт, макар и двамата да знаеха, че нищо такова не се е случило.
— Една лампичка там май ти е изгоряла — отбеляза Лутър като посочи някакъв храст, задушен от поне стотина малки крушки.
— Ей сега ще я подменя.
— До скоро — махна Лутър и си тръгна. — Весела Коледа — викна Уолт след него.
— Тъй, тъй.
Коледното парти в кантората на „Уайли и Бек“ щеше да започне с обяд, доставен от двама враждуващи помежду си братя гърци, които правеха най-хубавата баклава в града. Барът се отваряше точно в 11,45 ч; всъщност баровете бяха цели три и много скоро теренът щеше да се разкаля. Станли Уайли пръв щеше да направи главата — за което щеше да обвини яйцето в първия си коктейл — и щеше да стъпи на един кашон в края на голямата маса за съвещания и да произнесе същата онази реч, която бе изрекъл седмица по-рано на официалната коледна вечеря. После щяха да му поднесат подарък, ловна пушка, стик за голф или някой друг непотребен сувенир, над който той щеше да се просълзи, а месеци по-късно тайно да подари на някой клиент. Щяха да се раздадат и други подаръци, щяха да се произнесат и други речи, да се чуят шеги, някоя и друга песен, вдъхновена от алкохола. Веднъж се бяха появили двама младежи стриптизьори и под оглушителната музика от уредбата се бяха съблекли по леопардови препаски, при което мъжете от кантората хукнаха да се крият, а секретарките запищяха от удоволствие.
С писмена заповед Станли бе забранил друг път да се канят стриптизьори. Докс, секретарката на Лутър, бе пищяла най-пронизително и все още си пазеше снимките на ония момчета.
Вече към пет часа някои от най-задръстените счетоводители в „Уайли и Бек“ щяха да предприемат макар и плахи опити да опипат по-грозничките секретарки. Да се натряскаш на тоя ден си бе в реда на нещата. Купонджиите щяха също така да завлекат Станли в кабинета му и да го налеят с кафе, преди да го пуснат да си върви. Фирмата наемаше коли, тъй че на никого не се налагаше да шофира.
В крайна сметка се получаваше голяма бъркотия. На съдружниците обаче им харесваше, защото можеха здравата да се натряскат, и то далеч от съпругите си, получили своята доза развлечение на официалната вечеря и недопускани на служебното парти. На секретарките още повече им допадаше, защото за тези няколко часа виждаха и чуваха неща, които можеха хубавичко да запомнят и да използват като арсенал за изнудване цяла година.
Лутър бе мразил служебното парти дори в добрите години. Той пиеше малко, никога не се напиваше и всяка година се гърчеше от неудобство, като гледаше как изглупяват колегите му.
Затова той си остана в кабинета, заключи вратата и се зае с последните възникнали дребни задачи. Малко след единайсет сутринта чу музика от дъното на коридора. И реши, че това е най-подходящият момент да изчезне. Денят бе 23 декември. А той щеше да се върне тук едва на петия ден от януари и тогава всичко щеше да си тече в обичайното русло.
Чудесно бе, че намери начин да се отърве.
Влезе в туристическата агенция да се сбогува с Биф, но тя вече бе отлетяла към някакъв приказен нов курорт в Мексико, където предлагаха изгодни цени. С бърза крачка се отправи към колата си, повече от горд, задето пропуска диващината, развихрила се на шестия етаж. Потегли към салона за един последен бронзиращ сеанс и един последен поглед към тълпата перковци, чакали до последния момент, за да изкупят къде каквото е останало по магазините. Бавно напредваше в натовареното движение, а когато най-сетне спря пред търговския център, видя, че на входа пази полицай. Паркингите били пълни. И едно място не можело да се намери. Да кара нататък.
С удоволствие, рече си Лутър.
Нора го чакаше за обяд в една претъпкана пицария в центъра. Всъщност бяха направили резервация, нещо нечувано през останалата част от годината. Лутър закъсня. И забеляза, че жена му е плакала.
— Заради Бев Шийл — обясни тя. — Вчера ходила на контролен преглед. Ракът отново се развива, за трети път вече.
Макар Лутър и Уолт изобщо да не общуваха помежду си, съпругите им успяваха да поддържат добри отношения през последните година-две. В интерес на истината от много време никой от Хемлок Стрийт не беше имал вземане-даване със семейство Шийл. Те се скъсваха да работят, за да печелят повече и повече, а високия си доход използваха най-вече за да се фукат.