Бъдни вечер. Лутър и Нора спаха докъм седем, когато телефонът ги събуди.
— Мога ли да говоря със Скрежко? — попита пубертетски глас и още преди Лутър да изстреля ядния си отговор, линията прекъсна. Все пак той намери сили да се засмее, скочи от леглото, потупа плоския си корем и оповести:
— Островите ни зоват, скъпа. Дай да стягаме багажа.
— Донеси ми кафето — каза Нора и се пъхна още по-надълбоко под завивките.
Утрото настъпваше облачно и студено, с реален шанс кварталът да посрещне бяла Коледа. Нещо, което Лутър определено не желаеше. Завалеше ли сняг в навечерието на Коледа, Нора щеше да изпадне в носталгия. Тя бе израсла в Кънектикът, където по нейните думи всяка Коледа била снежнобяла.
Лутър пък не желаеше времето да попречи по някакъв начин на утрешния им полет.
Той се изправи до предния прозорец, там, където обикновено стоеше елхата, отпи от кафето си и огледа моравата да се увери, че не е била опустошена от Спайк Фромайър и неговата банда вандали, сетне хвърли поглед и към дома на Шийл отсреща. Въпреки всичките лампички и гирлянди къщата си беше мрачна. Уолт и Бев бяха вътре, пиеха кафе, като някакви сомнамбули подхващаха утринния ритуал и макар да не го изричаха на глас, и двамата знаеха, че това може да е последната им Коледа заедно. За миг Лутър усети да го жегва угризение, задето пропуска празника, но бързо му премина.
У съседа Трогдън настроението бе съвсем друго. Там следваха старата традиция символично да посрещат Дядо Коледа още сутринта преди Бъдни вечер, двайсет и четири часа преди целия останал свят, след което се товареха в семейния микробус и отпрашваха на едноседмична ски ваканция в някаква хижа. Една и съща хижа всяка година. Трогдънови разказваха как на Коледа им поднасяли вечеря в облицована с камъни стаичка пред бумтяща камина в компанията на още трийсет души със същото фамилно име. Много уютно, чудесни условия за ски, децата си умирали от радост, цялото семейство прекарвало чудесно.
Различни гледни точки.
Та семейство Трогдън бяха вече на крака и разопаковаха купища подаръци. Лутър забеляза раздвижването около елхата и се досети, че много скоро ще почнат да товарят кашони и чанти в микробуса, а сетне щяха да последват виковете. Децата щяха да бъдат натоварени, преди разни роднини да ги заразпитват защо Дядо Коледа се е оказал толкова щедър към тях.
А иначе по улицата бе все още тихо, всички се готвеха за празниците.
Лутър отпи още глътка кафе и се усмихна доволно. Ако и те празнуваха както всяка друга година, Нора щеше да скочи от леглото още с изгрева, и то въоръжена с два дълги списъка задачи — един за нея и още по-дълъг за него. До седем щеше да е пъхнала пуйката във фурната, къщата щеше да блести от чистота, приборите по масите — наредени за поканените гости, а сломеният й съпруг Щеше да се лута някъде из градската джунгла, мъчейки се да надбяга времето и да изпълни целия списък. Щяха да си крещят един на друг не само в къщата, но и по клетъчните телефони. Лутър все нещо щеше да забрави и щеше отново да бъде отпратен по улиците. Нямаше начин да не счупи нещо и това щеше да приближи края на света.
Пълен хаос. Някъде към шест, когато и двамата щяха да са напълно изтощени и щеше да им е дошло до гуша от празнични приготовления, щяха да пристигнат гостите. Тия хора също щяха да бъдат пребити от умора, защото щяха да са били подложени на не по-малки изпитания по собствените си домове, но все пак щяха да положат всички усилия да се забавляват.
Традиционното коледно празненство у семейство Кранк бе започнало преди години с десетина приятели, поканени на чаша хубаво питие и дребни деликатеси. Миналата година гостите наброяваха петдесет.
Доволната усмивка се разля по цялото му лице. Той се радваше на усамотението в дома си, на предстоящия ден, през който единствената му задача щеше да се сведе до това да нахвърля малко дрехи в някой куфар и да се приготви за плажа.
Позволиха си късна закуска, която се състоеше от безвкусни житни ядки и кисело мляко. Разговорът около новия брой на „Газет“ се водеше тихо и приятно. Нора мило се стараеше да пропъжда спомените от минали Коледи. И полагаше усилия да се вълнува за предстоящото пътуване.
— Смяташ ли, че е в безопасност? — попита накрая тя.
— Смятам — отвърна Лутър, без да вдига поглед.
Застанаха край прозореца, поговориха си за нещастието у Шийл, погледаха раздвижването у Трогдън. По улицата се появиха коли, явно не бяха малко онези, решили се за последен път да се втурнат в лудницата по магазините. Пред тяхната къща спря камионетка за доставки. Бъч понесе някаква кутия, затича се към вратата и тъкмо щеше да звънне, когато Лутър отвори.