— Пак можем да тръгнем.
— Поредната тъпа идея, Лутър. Дъщеря ни се прибира У Дома с годеника си. Това успя ли да го схванеш? Сигурна съм, че ще останат една седмица. Поне така се надявам. Забрави пътешествието. В момента имаш по-важни проблеми.
— Няма да сложа Скрежко.
— Напротив, ще го сложиш. Ще ти кажа и нещо друго. Блеър никога няма да научи за пътешествието, ясно ли ти е?
— Слушам, госпожо.
Тя му тикна в ръцете лист хартия.
— Това е планът, глупчо. Върви да купиш елха. Аз ще сваля от тавана лампичките и играчките. Докато украсяваш елхата, ще обиколя магазините да видя дали е останало нещо, с което да нахраним хората.
— Кой ще дойде?
— Дотам още не съм стигнала. Хайде, действай. И се преоблечи, че в тоя костюм си истинска карикатура.
— Перуанците не са ли мургави?
За секунда Нора замръзна. Спогледаха се, после и двамата едновременно извърнаха очи.
— В момента това няма значение, струва ми се — отвърна Нора.
— Но тя не се кани сериозно да се омъжва, нали? — невярващо попита Лутър.
— Ако преживеем Коледата, тогава ще се тревожим за сватбата.
Лутър се втурна към колата си, рязко завъртя ключа, даде бързо на заден и потегли. Тръгването не беше трудно. Виж, завръщането обещаваше да е мъчително.
Много скоро потокът коли се сгъсти, Лутър почти спря, взе да се поти от притеснение и да сипе ругатни. Хиляди мисли прехвърчаха в изтерзаната му глава. Допреди час се наслаждаваше на спокойното утро, пиеше си третото кафе и изобщо... А сега вече се беше превърнал в един от върволицата неудачници, попаднали в задръстването, докато часовникът продължаваше да препуска напред.
Момчешкият скаутски отряд продаваше елхи на паркинга пред „Кроджър“. Лутър спря, задницата му леко поднесе и в следващия момент той беше навън. Завари едно момче, един скаутски водач, с една-единствена елха. Сезонният бизнес бе на приключване.
— Весела Коледа, мистър Кранк — пожела водачът, който му се стори смътно познат. — Аз съм Джо Сканлън, същият, който ви донесе елха преди няколко седмици.
Лутър уж слушаше какво му се говори, ала в същото време зяпаше последното останало дърво, криво хилаво борче, изостанало по очевидни причини.
— Ще го взема — рече той, като го посочи.
— Наистина ли?
— Щом ти казвам. Колко?
Ръчно изработена табела, облегната на открит камион, съдържаше колонка с цени, която бе започнала със 75 и постепенно бе достигнала 15 долара. Всички числа, включително и това последното, бяха зачеркнати.
След кратко колебание Сканлън обяви:
— Седемдесет и пет.
— А защо не петнайсет.
— По закона за търсенето и предлагането.
— Та това е жив обир.
— Парите отиват за младите скаути.
— Ще ти дам петдесет.
— Седемдесет и пет, или сделката отпада.
Лутър отброи парите и момчето простря смачкан кашон върху покрива на лексуса. Двамата положиха елхата отгоре, после я привързаха с въже. Лутър внимателно наблюдаваше момчето, макар непрестанно да си гледаше часовника.
Когато елхата най-сетне бе здраво закрепена, цялата кола бе засипана с борови иглички.
— На дървото е нужна вода — отбеляза важно Сканлън. После продължи: — Бях останал с впечатлението, че пропускате Коледа.
— Весела Коледа — сърдито отвърна Лутър и се метна в колата.
— На ваше място бих се придържал към ниските скорости.
— Защо?
— Тия борчета са много крехки.
Навлязъл отново в плътната колона, Лутър се приведе зад волана и запъпли едва-едва. Не отместваше поглед встрани, сякаш това щеше да помогне. На поредния светофар едно камионче за разнасяне на безалкохолни напитки се изравни с него и спря. Той чу викове, погледна наляво, после смъкна с няколко сантиметра стъклото на прозореца. Двама здравеняци му се хилеха отвисоко.
— Ей, приятел, по-грозно дърво не намери ли? — викна единият.
— Нали е Коледа, не се стискай! — присъедини се и другият и двамата гръмко се засмяха.
— Това дърво се скубе по-бързо и от краставо куче — беше следващият коментар. Лутър вдигна стъклото. Продължи да чува смеха им.
Като наближи Хемлок, пулсът му се ускори. С малко повече късмет може би щеше да успее да се промъкне у дома си незабелязан. Късмет ли? Нима можеше да се надява?
И все пак щастието му се усмихна. Той профуча край къщите на съседите, зави в своята алея на две колела и закова под навеса. Дотук не беше срещнал жива душа. Изскочи бързо навън, хвана въжетата и задърпа. В следващия момент не можа да повярва на очите си. Дървото беше напълно голо — останали бяха само криви вейки и по-големи клони, но всичката зеленина беше изчезнала. Крехките борови иглички, за които го бе предупредил Сканлън, все още се носеха из въздуха по Хемлок Стрийт.