— Трогдънови заминават за една седмица, а аз ще им пазя елхата.
— Защо?
— Ами елхите лесно пламват, особено когато лампичките са в повече. Мистър Трогдън се тревожи дървото да не се нагрее прекалено много, затова ще го преместя у нас за няколко дни.
— По-лесно ще е да изключите лампичките.
— Ама кабелчетата ще останат, нали? Опасно е все пак. Мислех си да те помоля да ми помогнеш за пренасянето. Ще ти дам четирийсет долара.
— Четирийсет долара! Дадено!
— Нужна ни е малка количка.
— Ще взема на заем от Клем.
— Побързай. И не казвай на никого.
— А защо?
— Това е част от уговорката, ясно?
— Дадено. Както кажете.
Спайк натисна педалите, вдъхновен от мисията си. Лутър си пое дълбоко дъх и огледа Хемлок Стрийт в двете посоки. Чувстваше следящите го очи, от две седмици не го изпускаха и за миг. Как тъй се бе превърнал в най-страшния злодей на собствения си квартал? И защо бе толкова трудно поне понякога да действа на своя глава? Да предприеме нещо, което никой друг не би посмял? Защо бе тази враждебност от страна на хора, които познаваше и харесваше от години?
Каквото и да се случеше през следващите няколко часа, той се зарече, че няма да се унижава да моли съседите си да дойдат на празненството. Първо на първо, те нямаше да дойдат, защото му бяха сърдити. И второ, той нямаше да им достави удоволствието да му откажат.
Повторно вдигна слушалката, за да се обади на семейство Олбритън, стари приятели от църквата, които живееха на един час път от тях. Лутър си изля болката и когато привърши, Райли Олбритън вече се смееше с глас.
— Лутър е — обясни той на някого, най-вероятно на Дорис. — Блеър току-що се обадила. Прибира се довечера. — Дорис, или който там бе край него, едва не изпадна в истерия.
Лутър съжали, че се е обадил.
— Очаквам помощ от теб, Райли — примоли се той. — Ще можете ли да дойдете на празненството у дома?
— Съжалявам, приятелю. Отиваме на вечеря у Макълвейн. Поканиха ни по-отрано, нали разбираш.
— Добре тогава — рече Лутър и затвори.
Апаратът тутакси нададе звън. Обаждаше се Нора, безкрайно изнервена.
— Къде си? — попита тя.
— Ами в кухнята. А ти къде си?
— Има задръстване на Броуд, близо до търговския център.
— А ти защо си тръгнала натам?
— Защото не можах да намеря къде да паркирам по-на-долу, дори на улицата не успях да изляза. Нищо не купих. Имаме ли елха?
— Да, имаме чудесна елха.
— Започна ли да я украсяваш?
— Да, Пери Комо ми пее коледни песни, аз си пийвам яйчен коктейл и кича елхата. Мъчно ли ти е, че не си тук?
— Обади ли се на някого?
— Да, у Леърд и Олбритън, поели са ангажимент.
— Аз се обадих на Пинкъртън, Харт, Малоун и Бъркланд, няма да могат. Пит Харт направо ми се изсмя, прасето му с прасе.
— Ще му хвърля един бой заради теб. — Спайк вече чукаше на вратата. — Хайде, че ме чака работа.
— Май най-добре ще е да почнеш да звъниш по съседите — рече Нора с треперещ писклив гласец.
— Защо?
— Как защо, за да ги поканиш.
— За нищо на света, Нора. Време е да затварям.
— Значи Блеър не се е обадила.
— Тя е в самолета, Нора. Звънни ми по-късно. Спайк бе успял да осигури количка, всъщност червен „Рейдио Флайър“, който бе видял и по-добри времена. От пръв поглед Лутър прецени, че е прекалено малка, а и твърде стара, но друга не им се предлагаше.
— Аз ще ида пръв — обясни той, сякаш знаеше точно какво прави. — Изчакай пет минути, после докарай количката. И гледай никой да не те види, нали?
— Къде са ми четирийсетте долара?
Лутър му подаде двайсетачка.
— Половината сега, остатъка, като свършим.
Влезе в дома на Трогдън през вратата на гаража и за пръв път в живота си се почувства като крадец. Включи се аларма, която пищя десет секунди, десет безкрайни секунди, в които сърцето на Лутър замря, цялата му кариера, целият негов живот се извъртя пред очите му. Спипан, арестуван, осъден, с отнет лиценз, прогонен от „Уайли и Бек“, опозорен. Когато настъпи тишина, той изчака още десет секунди, преди да посмее да напълни дробовете си с въздух. На панела до задната врата се появи зелена светлинка. Чисто.
Ама че бъркотия. Къщата представляваше разхвърляно бунище, красноречиво свидетелство за още едно успешно посещение на добричкия Дядо Коледа. Триш Трогдън щеше да удуши съпруга си, ако узнаеше, че е дал ключ на Лутър. В хола той се спря и зяпна елхата.
На обитателите на Хемлок бе добре известно, че Трогдънови не си дават много труд за украсата на елхата. Оставяха децата да окачат каквото и където им падне. Виждаха се безброй лампички, неподхождащи си гирлянди, лепящи се картинки, червени и зелени висулки, дори нанизи пуканки.