В следващия момент телефонът звънна и тя вдигна на мига.
— Здравей, да, Емили, как си? Благодаря, че се обаждаш.
Лутър не смяташе, че жена му познава тази Емили. Той извади огромна бучка сирене „Чедър“, голяма опаковка швейцарски шоколад, кутийки солени бисквити, консерва миди и цели три шоколадови пая със съмнителна годност, купени от сладкарница, която Нора по принцип избягваше. Жена му продължаваше да обяснява защо в последния момент са решили да направят тържество и ето че внезапно възкликна:
— Можете ли! Това е чудесно. Към седем, не се обличайте официално, просто искам да се чувствате удобно. — Пауза. — Твоите родители? Разбира се, че могат да дойдат, колкото повече хора се съберем, толкова по-весело ще бъде. Страхотно, Емили. До скоро. — Когато затвори, на лицето й нямаше и следа от усмивка.
— Емили коя?
— Емили Ъндъруд.
Лутър изпусна кутия бисквити.
— Не — рече той.
Нора внезапно се засуети с останалото в торбата.
— Не мога да повярвам, Нора. Кажи ми, че не си поканила Мич Ъндъруд. Не тук, не и в нашия дом. Не си го направила, Нора, моля те, кажи, че не си.
— Положението беше отчайващо.
— Не чак толкова.
— Аз харесвам Емили.
— Тя е вещица и ти много добре го знаеш. Нима я харесваш? Кога за последен път си обядвала с нея, кога за последен път сте пили заедно кафе?
— Нужни са ни човешки тела, Лутър.
— Мич Голямата уста не е тяло, той е вечно недоволен търбух. Горещ въздух под налягане. Хората се крият от Ъндърудови, Нора. Защо го направи?
— Те ще дойдат и точка. Бъди благодарен.
— Ще дойдат, защото никой друг нормален човек не би ги поканил в дома си или където и да било. Те винаги са свободни.
— Подай ми сиренето.
— Това е шега, нали?
— Той ще е приятна компания за Енрике.
— След като двамата Ъндъруд го обработят, Енрике никога повече няма да стъпи в Съединените щати. Та Мич мрази всичко, града, щата, демократите, републиканците, независимите, чистия въздух, каквото ти дойде на ума. Няма по-голям досадник от него. Ще направи главата и съседите през две улици ще го чуват какви ги бръщолеви.
— Успокой се, Лутър. Въпросът е приключен. Като стана дума за пиене, нямах време да купя вино. Ще се наложи да отидеш ти.
— Не и в тая навалица. Никъде не мърдам.
— Напротив. Освен това не забелязах и Скрежко.
— Ще минеш без Скрежко. Вече реших.
— Дума да не става.
Телефонът отново зазвъня и Нора грабна слушалката.
— Кой ли може да е? — промърмори под носа си Лутър. — По-лошо едва ли ще стане.
— Блеър — оживи се Нора. — Здравей, скъпа.
— Дай ми слушалката — продължи да мънка Лутър. — Ще ги пратя обратно в Перу.
— Значи сте в Атланта, чудесно. — Пауза. — Готвим, пиленце, подготвяме празненството. — Пауза. — И ние се вълнуваме, детето ми, просто изгаряме от нетърпение. — Пауза. — Разбира се, че ще направя карамелов пай, не съм забравила, че ти е любимият. — Тя стрелна Лутър с ужасен поглед. — Да, миличко, в шест ще бъдем на летището. Обичам те.
Лутър си погледна часовника. Три и половина. Нора затвори и обяви:
— Нужен ми е килограм карамел и буркан сметана.
— Аз ще доукрася елхата — предложи Лутър. — С тълпите няма да се блъскам.
Нора гриза ноктите си секунда-две, колкото да прецени ситуацията. Което означаваше, че се готви план, по всяка вероятност много подробен.
— Ето какво ще направим — започна тя. — Дай да свършим с украсяването до четири. Колко ще ти отнеме Скрежко?
— Три дни.
— В четири за последен път ще отскоча до магазините, а ти ще качиш Скрежко на покрива. Междувременно ще прегледам указателя и ще се обадя на всички, които сме срещали, макар и веднъж.
— Да не си се изтървала, че очакваме Ъндъруд.
— Млъквай, Лутър.
— Пушена пъстърва с Мич Ъндъруд. Ще налетят като мухи на мед.
Нора пусна коледния диск с песни на Синатра и в продължение на двайсет минути Лутър кичеше елхата с украшения, а тя наизвади свещи и керамични фигурки на Дядо Коледа, сетне нареди по полицата над камината пластмасови клонки хвойна и имел. Дълго не си казаха нищо; накрая Нора стопи леда с последните нареждания:
— Тия кутии могат да се върнат на тавана.
От всичко около Коледа Лутър най-много мразеше гадното разнасяне на кутии нагоре-надолу по стълбището за тавана. Нагоре до втория етаж, после се пъхваш в тясното коридорче между двете спални, завърташ се, така че кутията, която неизбежно е огромна, да може да бъде носена по паянтовата стълба пред отвора към тавана. Надолу или нагоре, няма значение. Цяло чудо бе, че не си беше счупил нещо през тия години.