Усети, че му се повръща.
Уолт Шийл беше в кухнята, където Бев привършваше приготвянето на пая. Вече по навик той пристъпи към предния прозорец да хвърли едно око към къщата на Кранк. Отначало нищо не му направи впечатление, но в следващия миг замръзна. От покрива, близо до комина, надничаше Лутър, а ето че изплува и черният цилиндър на Скрежко, накрая и самият той.
— Бев! — викна Уолт.
Лутър се изтегли нагоре, бързо се огледа, като да беше крадец, опря се на комина и започна да тегли Скрежко.
— Сигурно се шегуваш — рече Бев и побърза да си избърше ръцете.
Уолт се превиваше от смях и не беше в състояние да изрече и дума. Въпреки това грабна телефона да се обади на Фромайър.
Когато Скрежко се извиси, та всички да го видят, Лутър внимателно се прехвърли към предната част на комина, на мястото, където държеше да закрепи пластмасовия снежен човек. Планът му предвиждаше по някакъв начин да го задържи там за секунда, докато го увие с брезентовата лента през най-дебелата част по средата и го фиксира към опората на комина. Също както бе сторил предишната година. Тогава се беше получило идеално.
Вик Фромайър хукна към сутерена, където децата му гледаха коледен филм.
— Мистър Кранк вдига Скрежко. Идете да позяпате, но стойте на тротоара.
Стаята тутакси се опразни.
Върху предната част на покрива, на сантиметри от комина, имаше малък участък, покрит с ледена кора, който обаче оставаше извън полезрението на Лутър. Както беше закрепил Скрежко, но без да го е фиксирал, той искаше едновременно да махне найлоновото въже и да опъне кабела, да стегне брезентовата лента около комина и тъкмо когато пристъпваше към най-опасната част от цялата операция, някъде отдолу чу гласове. И когато се извърна да види кой го зяпа, той неусетно стъпи върху леда и всичко рухна отведнъж.
Скрежко се катурна и полетя по наклона, защото нямаше какво да го задържи — нямаше въже, нямаше пристягаща лента, абсолютно нищо. Лутър щеше да го последва, но за щастие беше успял да се уплете в безбройните приспособления. Той полетя с главата надолу по стръмния покрив, надавайки толкова силен вик, че чак Уолт и Бев го чуха у дома си, и се понесе като лавина към сигурна смърт.
По-късно щеше да си припомни — без да споделя с никого, разбира се, — че падането ясно се е запечатало в съзнанието му. Очевидно отпред покривът беше заледен на много повече места, тъй че хлъзнал се по първата гладка като стъкло плоча, той се бе почувствал като хокейна шайба. Добре си спомняше и как полетя от покрива — с главата надолу, право към настланата с бетон алея. Имаше спомен и че е чул, макар че не видя как се разбива Скрежко. В някакъв момент го прониза остра болка и падането свърши — болката идеше от глезените, здраво стегнати от въжето и кабела, превърнали Лутър в тежест на края на як камшик. Какво пък, това бе цената на спасения му живот.
Гледката на полетелия с главата надолу Лутър, хукнал сякаш да догони Скрежко, съвсем довърши Уолт Шийл. Той тъй дълго се превива от смях, че накрая и коремът го заболя. Бев наблюдаваше гледката ужасена.
— Млъквай, Уолт! — викна тя. И после: — Направи нещо!
В този момент увисналото тяло на Лутър се въртеше с бясна скорост близо до бетонната площадка, а краката му сочеха към улука.
Лутър безпомощно се люлееше във въздуха. След първите няколко завъртания кабелът и въжето здравата се бяха уплели и въртенето спря. На Лутър толкова му призля, че той затвори очи за секунда. Как повръща човек, когато виси с главата надолу?
Уолт набра 911 за втори път този следобед, за да съобщи, че един човек е изпаднал в беда и може би дори умира, да изпратят веднага спасителен отряд на Хемлок Стрийт. След което на бегом излезе, прекоси улицата и застана при децата на Фромайър, събрали се под нещастния Лутър. Зададе се Вик Фромайър, а също и кланът Бекър от съседната къща.
— Горкият Скрежко — чу Лутър едно от децата. Горкият Скрежко да върви на майната си, дощя му се да отвърне.
Найлоновото въже се впиваше в мускулите около глезените му. Лутър не смееше да помръдне, защото въжето можеше и да се скъса. От земята все още го деляха повече от два метра, тъй че едно падане щеше да е фатално. Както си висеше с главата надолу, той се опита да диша равномерно, а и да си събере ума. Отдолу чу гръмогласния Фромайър. О, няма ли някой да се смили и да ме застреля? — простена безгласно той.
— Добре ли си, Лутър? — попита Фромайър.
— Страхотно, Вик, благодаря, а ти? — Лутър отново се завъртя, съвсем леко, от вятъра. Скоро се озова с лице към улицата, по-точно към събралите се съседи, хората, които най-малко искаше да вижда в момента.