— Сделката с „Лексон“ мира не ми дава — промърмори Уолт на себе си и се почеса по главата.
— А и обещахме на семейство Шорт да им гостуваме на Нова година — някак замислено добави Бев.
— Бени каза, че може да се отбие. — Бени беше най-големият им син, който от години не си беше идвал у дома.
— Ами котаракът? — сепна се Бев.
Лутър ги остави да си поблъскат главите и когато им се свършиха неоснователните извинения, заяви:
— Това е подарък от нас за вас, искрен, от сърце, едно необвързващо коледно предложение към двама души, които в този момент трудно успяват да си намерят извинение. Просто приемете и заминавайте.
— Не съм сигурна дали имам подходящи дрехи — направи нов опит Бев.
На което Уолт отвърна:
— Не ставай смешна.
Съпротивата отслабваше и Лутър реши, че е време за главния удар. Той побутна плика към Уолт.
— Всичко е тук, самолетни билети, ваучери за кораба, брошури, всичко, включително и телефонният номер на туристическия агент.
— Каква е цената, Лутър? Ако приемем, ще ти възстановим сумата.
— Това е най-обикновен подарък, Уолт. Няма цена, няма какво да ми връщате. Не усложнявай нещата.
Уолт бе разбрал, ала гордостта му пречеше.
— Ще трябва да го обсъдим, когато се върнем. Чудесно, още не бяха тръгнали, а вече говореха за връщане.
— Тогава за всичко ще можем да поговорим.
— Ами котаракът? — отново се обади Бев. Уолт потърка брадичката си замислено.
— Това наистина се явява сериозен проблем. Твърде късно е да се обаждаме в някой приют за домашни любимци.
С безпогрешен нюх, огромната пухкава черна котка се промъкна при тях, отърка се в десния крак на Уолт, после погледна Лутър.
— Не можем да го оставим просто така — въздъхна Бев.
— Наистина не можем — съгласи се Уолт. Лутър мразеше котки.
— Можем да помолим Джъд Бекър — предложи Бев.
— Няма проблеми, аз ще се грижа за него — изтърси Лутър, като преглътна тежко, с пълното съзнание, че ще стовари всички грижи на Нора.
— Сигурен ли си? — попита Уолт някак прибързано.
— Няма проблеми.
Котаракът изгледа още веднъж госта и се прибра. Очевидно чувствата бяха взаимни.
Сбогуването отне много по-дълго от поздравите при посрещането, а когато Лутър прегърна Бев, остана с чувството, че ще се счупи. Толкова бе крехка. Под обемистия пуловер усети слабото тяло на изтощена от продължително боледуване жена. Сълзите още малко и щяха да рукнат по бузите й.
— Ще се обадя на Нора — прошепна тя. — Благодаря. Очите на храбрия неуниващ Уолт също бяха влажни.
Отпред на стъпалата, когато за последен път си стиснаха ръцете, той прошепна:
— Това значи толкова много, Лутър. Благодаря ти.
Лутър изчака да се приберат и тогава тръгна към своя дом. Освободен от тежестта на плика, от скъпите билети, дебелите брошури и от всички трепетни желания, с които бяха свързани, той крачеше по-бързо. Изпълнен с доволството, че е направил съвършения подарък, Лутър запристъпя гордо изправен, дори куцането му вече не се забелязваше.
На улицата спря и погледна през рамо. Домът на Шийл, тъмен като пещера допреди минути, сега грееше ярко осветен и на горния, и на долния етаж. Цяла нощ ще стягат багажа, каза си Лутър.
Отсреща се отвори врата и шумното семейство Голди излезе от къщата на Кранк. Последваха ги смехове и музика, които отекнаха по пустата улица. Празненството нямаше да приключи скоро.
Лутър спря в края на улицата, леките снежинки се лепяха по шапката и яката на палтото му, а той отново се загледа в набързо украсената си къща, побрала почти всичките му съседи, и си каза, че сега е моментът да си даде сметка колко хубави неща има в живота му. Блеър си беше у дома, беше довела този приятен, хубав и възпитан младеж, който очевидно бе лудо влюбен в нея. И който в този момент сякаш даваше тон на празненството заедно с Марти не знам си кой.
Самият Лутър се чувстваше щастлив, че стои на краката си, а не се е проснал върху някоя маса в погребалното бюро „Франклин“, нито пък е прикован към система в болницата „Мърси“ с тръбички, пъхнати навсякъде из тялото му. Споменът за стремителното спускане по покрива, и то с главата напред, все още го ужасяваше. Той наистина беше късметлия.
Истинско щастие бе, че има приятели и съседи, готови да пожертват собствените си планове за коледната вечер, само и само да го спасят.
Той погледна нагоре към комина, откъдето го зяпаше Скрежкото на Бриксли. Кръгло усмихнато лице, цилиндър, лула от царевичен кочан. Изведнъж му се стори, че човечето му намигна. Сигурно беше от снежинките, които влизаха в очите му.
Господи, колко беше гладен! И как му се беше прияла пушена пъстърва. Тръгна направо през снега.