Вън от всякакво съмнение Нора вече бе готова за подвизи. Прегърна го, усмихна се, опита се да скрие, че е плакала. Денят й минал сравнително добре. Изтърпяла някак дамския обяд, прекарала два часа в детската клиника, част от нейната тежка доброволно поета програма.
Докато тя затопляше спагетите, той тайно пъхна диск с реге в уредбата, но не натисна копчето за пускане. Най-важно бе да улучи подходящия момент.
Поговориха си за Блеър и не след дълго Нора сама отвори вратичката.
— Тая Коледа всичко ще бъде съвсем различно, нали, Лутър?
— Да, наистина — тъжно отвърна той и мъчително преглътна. — Нищо няма да е същото.
— За пръв път от двайсет и две години тя няма да бъде с нас.
— Може да е дори по-тежко, отколкото очакваме. Още по-тежко, защото е Коледа. — Лутър бързо преглътна и вилицата застина в ръката му.
— С удоволствие бих я пропуснала — рече съпругата му, изговаряйки последните думи почти беззвучно.
Лутър трепна и наостри уши.
— Какво има? — попита тя.
— Е! — драматично рече той, като побутна напред чинията си. — Щом така и така го спомена, искам да обсъдя нещо с теб.
— Нахрани се първо.
— Нахраних се — обяви той и скочи от стола. Куфарчето му бе само на няколко крачки и той се хвърли към него.
— Какво правиш, Лутър?
— Изчакай секунда.
Той се изправи пред масата, стиснал купчинки листове в двете си ръце.
— Сега ще ти изложа моята идея — изрече с гордост. — А тя е блестяща.
— Защо ми е толкова нервно?
Той разгърна една разпечатка и започна да сочи с пръст.
— Ето тук, скъпа, се вижда какво сме правили миналата Коледа. Похарчили сме шест хиляди и сто долара. Шест хиляди и сто.
— Не съм глуха, не повтаряй.
— И с почти нищо не сме се сдобили. Повечето неща са отишли на вятъра. Пропилени пари. Пък и сумата не отчита моето изгубено време, твоето изгубено време, натовареното движение, стреса, притесненията, колебанията, спречкванията, безсънието, всички онези чудесни неща, които жертваме заради празниците.
— Накъде биеш?
— Благодаря, че попита. — Лутър пусна разпечатката и с бързината на фокусник разгърна брошурата с прекрасния кораб. — Питаш накъде бия, скъпа моя, така ли? Към Карибите. Десет дни, десет нощи в пълен разкош на борда на „Островната принцеса“, най-великолепния увеселителен кораб на света. Бахамските острови, Ямайка, Пуерто Рико, изчакай само за минутка.
Лутър се втурна към уредбата, натисна копчето, изслуша първите няколко тона, нагласи силата на звука, сетне се върна в кухнята, където Нора изучаваше брошурите.
— Какво е това? — попита тя.
— Реге, там такава музика слушат. Както и да е, докъде бях стигнал?
— Скачаше от остров на остров.
— Именно, ще плуваме под вода на Големия Кайман, ще разгледаме руините от градовете на маите в Косумел, ще обиколим с платноходка Вирджинските острови. Десет дни, Нора, десет приказни дни.
— Ще трябва да отслабна.
— И двамата ще минем на диета. Какво ще кажеш?
— Всичко хубаво, но каква е цената?
— Цената е много приемлива. Пропускаме Коледа. Спестяваме пари, този път ще ги похарчим за удоволствия. Нито цент за храна, която няма да ядем, за дрехи, които няма да носим, или за подаръци, които никому не са нужни. Нито цент. Това е бойкот, Нора, пълен бойкот на Коледа.
— Ужасно звучи.
— Напротив, чудесно е. Само тази година. Хайде да си поживеем. Блеър я няма. Тя ще се върне догодина и тогава ще можем отново да се впуснем в коледната суетня, ако това искаш. Хайде, Нора, моля те. Пропускаме Коледа, спестяваме пари и отиваме да се къпем на Карибите цели десет дни.
— Колко ще струва?
— Три хиляди долара.
— Значи спестяваме пари?
— Абсолютно.
— Кога тръгваме?
— Точно на обяд на Коледа.
Двамата дълго се гледаха един друг.
Окончателната уговорка бе постигната в леглото. Телевизорът все още работеше, макар и с намален звук, списанията бяха пръснати върху завивките, всичките непрочетени, брошурите бяха на една ръка разстояние, върху нощното шкафче. Лутър бе разгърнал финансов ежедневник, но нищо не виждаше. Нора държеше в ръце книжка с меки корици, но стоеше все на една и съща страница.
Камъчето, което заплашваше да обърне колата, бяха благотворителните им дела. Нора просто не желаеше да се откаже от тях, да ги пропусне, макар Лутър да настояваше да чуе тъкмо тези думи. Макар и неохотно, тя се бе съгласила да не купува никакви подаръци. Поплака си при мисълта, че няма да имат елха, макар че Лутър злобничко й припомни колко яростно се караха всяка Коледа, когато се заемаха с украсата на тая проклетия. И няма да сложат Скрежко на покрива? Когато всяка друга къща на тяхната улица вече ще го е закрепила там? Което повдигна въпроса за подигравките от страна на познатите. Дали щяха да ги презрат, че пропускат Коледа?