Рижият юрист с достойнство сви рамене.
— Как да не съм. Кореняк. Трето поколение.
— А ти, такова, как я караш тука без регистрация? — учуди се Карирания, отново вторачил цайсите в мен. — Не те ли проверяват?
— Проверяват ме постоянно — отвърнах миролюбиво. — Но аз си плащам и ме пускат. Не съм стиснат. Винаги си плащам според тарифата. А московчани и аз също не ги обичам. Всъщност откъде сте, Степан Михайлович?
— От Рязан.
— А стига бе! — възкликнах. — От Рязан?! Че ние сме почти земляци!
Следователят присви очи недоверчиво.
— Земляци?
— Практически да. Район Серебряние пруди — представих се аз. — Крайният юг на Московска област. Едно време се е водил към Рязанска област. Там съм израснал…
С това съобщение, че с набръчкания произхождаме от една и съща социална група, а именно провинциалистите, целях да събудя неговата симпатия и май не се бях излъгал. Сега вече не само генерал Зуев, но и следователят бяха наясно, че съм готов да плащам за свободата си. Според тарифата. Спечелих първата си малка победа и запалих цигара.
— Началството — Хватов тикна към мен картонен пепелник, същия като в предишния кабинет — каза, че си готов, такова, да даваш показания…
— Самата истина — побързах да отговоря, тръскайки пепелта от £воя ментол лайт. — Правдиви и изчерпателни! Давам показанията и незабавно напускам вашето кошмарно учреждение.
— Това генералът ли ти го каза? — недоверчиво попита Карирания.
— Лично!
Следователят се умисли. Отвори папката ДЕЛО, надзърна вътре, прелисти няколко страници, натрака нещо на клавиатурата и въздъхна.
— Ясно. Добре, да започваме. Всичко ще зависи от твоите, такова, показания. Защото ти си ни, такова, заподозреният. Почнеш ли да лъжеш и мажеш — отиваш в килията…
— Момент! — рипна от стола си Рижия. — Каква килия? Това е психологически натиск! Заплаха! Моят клиент е честен човек! Той си плаща данъците! Той създава работни места! Той е банкер! А банките са кръвоносната система на икономиката! След разпита той при всяко положение се прибира у дома!
Хватов се усмихна.
— Ами ако, такова, си признае? Чистосърдечно?
— Кое?! — възкликнахме едновременно двамата с адвоката.
— Присвояването.
— Не е имало присвояване!
— Имало е — възрази рязанският чичка и отново забоде стъклата си в мен. — И не само е имало, ами и откраднатите пари са минали, такова, през институцията, която си контролирал лично ти, Андрей. Събрали сме, такова, доказателна база. Платежни нареждания. Банкови извлечения, разни други бумаги. Документите са с твоя подпис…
— Покажете ги! — грубо го прекъсна Рижия.
Следователят се намръщи.
— Всички документи, такова, ще ви бъдат предоставени своевременно. По установения ред.
— И защо да отлагаме? Давайте да решаваме проблема веднага! — адвокатът пак седна на мястото си. Усмихваше се, но наблягаше на думите си. — На мен и на моя клиент ни е кристално ясно, че е станало някакво недоразумение. Решаваме го, стискаме си ръцете и заминаваме кой откъде е.
„Добре работи — мислено похвалих Максим, а заедно с това и своя далновиден бос, че ми беше намерил не някое побеляло старче, ами млад и енергичен момък, който вършеше работата си твърдо и с мерак. — Но това не оправя моето положение. Аз изобщо не съм най-законопослушният гражданин. Вътре съм и с двата крака. Многократно съм въртял незаконни финансови сделки. Фабрикувал съм чужди подписи. Изготвял съм фиктивни документи. Въвлякъл съм в тия безобразия мнозина външни лица. Рязанският чичка с големите диоптри никак не ми се вижда профан. Докато се усетя, ще ми е лепнал укриване на данъци, подправяне на документи, а може и други работи…“
Изведнъж нещо в гърдите ми захладня, сви се и ме прониза. Под скъпото сако усетих тръпнене, а баровската копринена риза не успя да задържи миризмата на телесна влага, избиваща през яката. Мъката и срамът се оказаха прекалено силни, дощя ми се веднага да скоча и да избягам от това страшно място. И никога повече да не нарушавам закона. Да работя на твърда заплата, да гледам сина си, да бъда весел и спокоен, да забравя веднъж завинаги честолюбивите си мечти и да не се озъртам — за да не виждам онези, които са успели да задоволят своето честолюбие.
Но разкаянието ми не доби нужната енергия. Всичко се отече за няколко мига. Стиснах зъби, още веднъж изтрих със смачканата кърпа мократа си напрегната физиономия и си наложих да не забравям, че най-важното в моя живот в момента са парите.