— Подробната информация — отвърнах грубо — е вътрешна информация. Представлява търговска тайна. Не подлежи на разгласяване в никакъв случай!
— Добре — кимна Хватов. — А какво ще кажеш за, такова, изнасянето на капитали от страната? Кешовите трансфери? Укриването на данъци?
— И такива неща са се случвали — признах си невъзмутимо и отново обърсах изпотения си врат. — Съществувам в конкурентна среда. За да оцелявам, съм длъжен да предложа на клиентите пълен диапазон от услуги, дори и да не са най-законните.
— Тоест — уточни с хитър поглед Карирания — всеки би могъл да ти предложи банков превод и да вземе насреща, такова, пари в брой?
— Не „всеки“. Не бих дори разговарял с „всеки“. Работя само в своя кръг.
— Значи — присви око Хватов — имаш формиран кръг от клиенти измежду предприемачите, на които редовно правиш, такова, незаконни финансови услуги?
— Безобразие! — подсмихна се адвокатът. — Какви са тия въпроси? Това е твърдение!
— Няма страшно — благородно разреших аз. — Всичко е наред. Диктувам отговора, бавно: в началния етап на моята дейност, преди около две-три години, понякога, в извънредни ситуации, съм правил споменатите услуги на две или три лица. Вече не си спомням подробностите за тези сделки…
Адвокатът се размърда на стола си, но аз дори не погледнах към него.
В крайна сметка така или иначе ще кажа всичко, което искат да им кажа. Генерал Зуев ми даде да го разбера още преди час в съседната стая.
Да, имаше такава фигура, аптекаря, чието лице излъчваше приятно семитско обаяние. Да, той ме беше помолил за услуга и ми беше превел от сметките на никому неизвестна фармацевтична компания няколко милиарда рубли. Аз трябваше да обърна тези рубли в долари и да ги преведа в няколко европейски банки. В Латвия и в Австрия. Половин милион да му дам на ръка. Точно това и направих. Като си удържах комисионите.
Според закона трябваше да платя сериозни данъци върху тази операция. Аз не ги платих. За което Наказателният кодекс предвижда наказание до три години лишаване от свобода. Но аз не възразявам. Парите са по-важни. Ще излежа максимум една година, после ще ме освободят предсрочно. За добро поведение, дето има една дума. През цялата тази година босът ще ми пази работното място. Ще се завърна на още неизстиналия си стол, запазил отпечатъка на моя задник, пред бюрото си, зад волана на колата си с климатик и грамадни гуми. Ще се върна в сауните, ресторантите, джакузитата, ще се гмурна в питиетата, ще скоча в панталоните си „Кензо“ и обувките „Лойд“ и ще заживея предишния си живот. Тази логика ми изглеждаше пределно ясна и проста.
Може би разсъжденията ми са неморални. Но аз не съм се возил винаги на меките седалки в разкошната каляска. Когато се преместих в столицата на Империята, започнах тук от нулата. Спях по приятели, на пода. Храната ми беше макарони с маргарин. За пет години навъртях хиляди километри в столичното метро. И си спомням как един ден в подземните му коридори се появиха плачещи старици, протегнали съсухрени сбръчкани шепи.
Те се появиха веднага щом паднаха комунистическите вождове. И оттогава не си отидоха. Там са и досега.
По-добре е да поизстрадаш една година, докато си млад, отколкото двайсет години на старини, си рекох веднъж, пускайки поредната монета в трепереща ръка. По-добре е да се втурнеш, да рискуваш, но да предпазиш и себе си, и родителите си, и децата си от бедността. Дори затворът е за предпочитане, само да не е мизерията, да не е гладната старост… Опазил бог, по дяволите.
Аз надълго и нашироко разказах на следователя Хватов колко голям бизнесмен и колко свястно момче съм всъщност. След това се отплеснах за парите, семейството, политиката, закона и справедливостта — за какво ли не, само и само да набутам чак на дъното на разговора темата за „домакина Мороз“. Лъжех убедително, речовито, аранжирах дрънканиците си с цифри, подробности и пословици от типа „сговорна дружина слепи ги ражда“. Ръкомахах, усмихвах се, дипломатично свеждах поглед. За половин час вложих всичко от себе си в тази най-върховна лъжа в живота ми.
Карирания обаче изобщо не се трогна от сладкодумния ми монолог — точно по средата му той изведнъж стана, извини се и излезе. На вратата моментално се очерта силуетът на одевешния грубиян оперативник. Копоят скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо наблюдаваше как адвокатът долепи главата си до моята и трескаво зашепна:
— Не се притеснявай от нищо!… Доколкото разбирам, нямат нищо срещу теб. Никакви доказателства. Но според закона могат да те задържат до трийсет денонощия, без да ти повдигнат обвинение…