— Трийсет денонощия?! — възкликнах отчаян. — Цял месец! Къде ми отива бизнесът? Това е катастрофа! Всичко ще се сгромоляса! Не мога да влизам за цял месец! Върви се разбери с тях, измисли нещо!
Юристът само тъжно поклати глава. Изпсувах грозно.
— Всъщност — попита тихо Рижия — ти доколко си запознат със спецификата на наказателното производство?
— В най-общи линии — избърборих ядно. — Доколкото ми е известно, са длъжни да ми повдигнат официално обвинение. Подписано от прокурор. И същевременно да ми наложат мярката за неотклонение. Или подписка, което ще рече, че се разхождам на свобода, но щом ме привикат, се явявам на разпити; или пък задържане под стража: тоест лежа в затвора и следователят ме вика от килията…
Адвокатът подръпна маншетите на ризата си. Моята струваше поне седем пъти повече.
— Не в затвора — поправи ме той. — В следствения изолатор.
— Да не би да има някаква разлика?
— Честно казано, никаква — призна Рижия.
— Значи ще им лежа трийсет дни, а после те ще ми повдигнат обвинение, така ли?
— Да.
— Аха! — изкисках се, почувствал известно облекчение. — Но аз не съм извършил присвояване на държавни средства! Доказателства няма и не може да има! Могат да ме обвинят само за укриване на данъци. А тоя член не е от тежките. До три години! Едва ли ще тикнат такъв обвиняем в изолатора!
— Прав си.
Ръцете и лицето на адвоката бяха много бели и целите в лунички.
— Трийсет денонощия! — ужасих се отново. — Месец?! През това време кантората ми ще рухне! Клиентите ще се разбягат и ще идат при конкуренцията! Леле, какви загуби!
— Ще ги съдим — предложи Рижия.
— Кого?
— Прокуратурата.
— Аз да подам иск срещу Генералната прокуратура на страната? Стига смешки.
— Да, май пак си прав.
Трийсет денонощия затвор! — помислих си горчиво. За какво? А къде е справедливият съд?
Имах един недостатък, който ме сродяваше с боса: смятах се за по-знаещ от останалите шест — или колкото са там — милиарда човешки същества. Затова следващия въпрос го зададох малко засрамен:
— Ама не е ли решение на съда къде ще се намирам по време на следствието — на топло или на свобода?
Адвокатът тъжно се усмихна.
— За жалост по този въпрос нашето родно правораздаване… как да се изразя…
— Буксува?
— В общи линии, да — Рижия пак отри пот от челото. — В момента вкарват хората в изолатор само с прокурорски подпис. И там, в изолатора, следственият чака да се реши съдбата му. Може да лежи цяла година, докато се точи следствието, и още година или две, докато си чуе присъдата. Съдилищата са препълнени. Голямо чакане. Подсъдимите са много. Съдиите са малко. Говори се, че скоро щели да променят законите. Но нас с тебе това не ни топли. Теб те лишава от свобода не съдът, а чиновник от прокуратурата. А той ще постъпи така, както е удобно за него. Ще си съчини постановление, в него ще се казва, че оставен на свобода, може да се укриеш от правосъдието…
— Че аз имам бизнес! — креснах; ченгето на вратата трепна и смени позата. — Имам семейство! Дете! Майка старица! Къде ще избягам?
Рижия вдигна длан.
— Освен това, оставен на свобода, може да окажеш натиск върху свидетелите и да попречиш на хода на разследването. Само ти цитирам официалните формулировки.
Изръмжах от яд, но се овладях и попитах дрезгаво:
— И какво ме очаква?
— Засега един месец.
— А после?
— Ще те пуснат — отвърна уверено Максим. — Ще ти лепнат неплащане на данъци, ще ти друснат три години условно и край…
— Добре. Като ще е месец — месец да е. Ще го излежа.
Обърнах гръб към вратата и няколко пъти силно притиснах с палец и показалец очите си, за да се зачервят и да ми се подуят клепачите. Когато Хватов се върна, се оплаках от умора и неразположение. И деликатно помолих да приключим разговора.
— Добре — почти равнодушно кимна сбръчканият цайс.
— Утре ще продължим. А сега, да прощаваш, ще трябва, такова, да ви оправим формалностите…
— На кои?
— На тебе и твоя домакин — делово разясни Карирания. — Съгласно указа на Президента за борба с организираната престъпност и, такова, бандитизма — временно ви задържаме за трийсет денонощия!
— А домакина за какво?
— За компания.
Изправих се.
— Тоест ще ме приберете, така ли? — попитах след пауза и усетих как последната слаба надежда се къса и чезне някъде вдясно и надолу от сърцето ми.