Прибрал се най-сетне в своята килия, осъзнах защо всеки арестант обезателно казва „у дома“, вместо „в затвора“ или „в бърлогата“.
У дома! Бях се върнал именно у дома — където можеш да измиеш мръсотията от лицето си, да изпиеш един чай и да заемеш хоризонтално положение. У дома съм. След петнайсет часа, прекарани в задушливата гмеж, без да пийна и глътка някаква течност, без да съм сложил в устата си нито залък, прекарал почти цялото време на крак — аз съм си у дома! Завърнах се у дома — в моя жалък, лепкав, сплескан, преграден от парцали, насечен от самоделни въжета, бърборещ със стотици чифиросани пресъхнали гърла свят. Вмирисан на тютюн, йод, чорапи, фланелки, рибена супа и каша, а и на екскременти от рибена супа и каша. Такъв е сега моят дом — гаден като мен самия, като всичко, което се случва с мен.
Ядох хляб, пих чай, накрая дори пафнах джойнт с превъзходна трева (или така се беше сторило на измъчения ми организъм), паднах и мигновено се отнесох. Отплавах към заливите и плитчините на просторния като мечта океан на свободата.
Спящият човек винаги е свободен, в който и да е затвор.
2
Събудих се, защото някой ме тресеше за рамото.
Да будиш спящия арестант без сериозна причина е голям грях. Готов да избухна, отворих очи. И видях тревожно мърдащия абхазки нос на Гиви Сухумския.
— Ставай, Андрюха! Слушай, ставай! Лошо!
Дръпнах завесата, изскочих от „купето“ и се ударих в нечии твърди гърбове.
— Насам го дайте! Носете го насам! На въздух! Внимавайте с главата! По-бързо!
В центъра лежеше на пода, размятал ръце, някакъв полугол човек. Край него се суетяха останалите.
— Лимон! Лимон има ли? Дайте го тука! И намокрете един пешкир! Със студена вода! По-живо, по-живо!
Внезапно познах човека, който крещеше заповедите. Дима Слона — едновремешният плувнал в пот неврастеник — се държеше като безпрекословен, бърз, суров командир. Той хвърляше груби директиви и същевременно извършваше различни манипулации по неподвижното проснато тяло: удряше с юмрук тесния скован гръден кош, равномерно шамаросваше лицето — отляво и отдясно.
Полуголият не помръдваше.
— Не диша! — уплашено каза някой от предните редици.
— Тихо! Къде е пешкира? Донесоха ли лимона? Дайте нож! Разрежете лимона! Бързо, хайде!
Мъчех се да разбера какво става. Упоен от марихуаната, мозъкът ми изобщо не функционираше. Всичко наоколо плуваше в морава лепкава мъгла. Звуците ту едва достигаха до мен, ту громоляха непоносимо шумни. Най-сетне ми се изясни смисълът на събитията. Полуголият младеж, проснат на пода с навирена восъчна брадичка, умираше от свръхдоза.
— Будете момчетата! — креснах аз. — Будете Слава, бързо! Всички!
— Будим ги! Не можем! Не стават!
— Надрусали са се, как ще станат! — злъчно коментира Слона. — Ей, намерихте ли лимон? Федот, помагай!
Изблъсках някого, проправих си път до лежащия.
Главата ми се проясни окончателно и осъзнах, че не знам какво и как се прави. Че нямам практика! Процедурата за спасяване от свръхдоза ми беше известна само от култовия филм „Криминале“. Там на бездиханната наркоманка й биха адреналин право в сърцето. С две педи дълга игла. Сцената се води комедийна. Изби ме пот. В килията на следствения затвор, естествено, няма нито съответна игла, нито съответния адреналин. Откъде ще ги има? А клетият наркоман всеки момент ще приключи сметките си на тази грешна земя! Как да спасим нещастния идиот? Ще умре в близките минута — две. Личи си по сиво-виолетовото му лице с изпъкналите скули.
А после ще удари гръм. Жал ми бе не само за умиращия наркоман. Познавах го. Беше на деветнайсет години. Анемичен тъповат младеж. През последните година и половина е бил непрестанно на хероин. Заради което е и арестуван. Добричките мама и тате веднъж месечно обезателно изпращаха на детенцето колет с храна и пари. В нашия затвор такъв арестант е от голямото доброутро. Той винаги ще си намери опитни приятели. А пък те ще го открехнат как и къде да си намери стаф в Общия корпус. Сега обаче слънчицето на мама беше предозирало и всеки момент щеше да прескочи от клиничната смърт към следващата стадия. Последната. Финала.