Веднъж фотографът донесе портрет, щракнат в някакъв изкоп: чернокос работник с ясно, открито лице, с високо чело, лъснал белозъба усмивка, с романтично разкопчана нова брезентова роба и симпатична каска. Снимката можеше да краси всяка изложба или корица на столично списание.
Решихме да пуснем портрета на първа страница с кратък очерк. Моментално се обадих в бригадата, където се водеше човекът, и нахвърлях трийсетина реда.
— Не става — отказа главният редактор след консултация с цензора. — Тоя красавец е осъждан.
Завърших училище невинен като момина сълза, влязох в университета от раз при бройка по седемнайсет кандидати за място. Перспективите изглеждаха бляскави. Пред мен се отваряше широк и светъл път, по който предстоеше да мина с лекота и удоволствие. Учение, после трудна, но интересна работа в редакцията. Лично израстване и тъй нататък. Затворът не се вписваше в тази картинка.
Възможно ли е обаче да проумееш хората и процесите в обществото, ако не си опознал самото му дъно?
Мислите ми постепенно се оформиха в нещо като план. Възнамерявах да се гмурна зад решетките за кратко време — за половин година, да речем, — за да опозная и изуча и самия затвор, и престъпната идея като цяло. А после да се движа мрачен сред хората, излъчвайки загадъчна мощ и тайна! Добре че не се стигна дотам.
Скоро след това родината ме подсети, че е време за ботушите и пагоните. Наложи се да платя воинския си дълг в пълен размер. Кихнах си двете годинки като едното нищо. Армията на Совдепия представляваше най-обикновен колхоз. И тук не събрах никакъв подходящ материал за книгите си. В годината на уволнението ми, осемдесет и девета, двама или трима млади писатели едновременно пробваха да се наложат с казармените си мемоари. В тях много емоционално се пробутваше темата за унижението, на което едни въоръжени и еднакво облечени момчета подлагаха други, същите като тях. Но аз усещах, че правенето на подобна проза е грешка. Насилието в казармения му вид е дълбоко безинтересно за човечеството. В крайна сметка по време на службата си не съм се бил и не съм си отнасял боя по-често, отколкото преди казармата. Нищо ново в момчешкия свят.
Времето показа, че съм бил прав. След няма и година в Совдепия дойде видеото, а с него и обширната световна кинокултура. Народът изгледа Кубриковия „Пълно бойно снаряжение“ и загуби интерес към плитките военни творения на начинаещите столични автори.
Успоредно с видео културата се наложи и световната престъпна идея, представена от филмите шедьоври на прочути майстори. Същността й е елементарна. Човекът е добър и свестен само когато се е наспал, стоплил и нахранил. Понечите ли да му отнемете живота, храната, комфорта, женската — и ще видите как той се превръща в озъбено свирепо животно, което не бръсне закона за нищо. Тоест всеки от нас, толкова добри и честни наглед, става престъпник, щом се стекат обстоятелствата.
Несъмнено престъпната идея е важна. Тя винаги е оцелявала и ще оцелява. Тя има своите апостоли, мъченици и евангелисти. Тази идея не позволява на обществото да забрави, че то се състои не само от добри, ами и от лоши, малодушни, порочни хора. Всеки знае, че вляво и вдясно от Иисус Христос са били разпнати двама престъпници. Престъпната идея е вопълът на истински нещастните хора: на лишените от съвест и състрадание, на безволевите и слабохарактерните, на психопатите, убийците, маниаците, насилниците, душегубците, мошениците, бандитите, психично болните, невярващите, некадърните и бездарните. Не забравяйте, че хомо сапиенс е несъвършен! — крещи тази идея на всеки, който се изживява като гений и гледа на човечеството като на поле за отглеждане на подобни нему.
В Совдепия престъпната идея се премълчаваше. Нито последователите, нито критиците й имаха думата. И затова затворите в моята страна още дълго ще бъдат претъпкани.
Когато си тръгнах през портала с червените звезди, пред мен се разкри разтърсваща с голата си красота гледка: бонбонената поляна на моето детство беше изгоряла и изпотъпкана. Страната на калинките и подмосковните вечери, комичната Совдепия беше пукясала. От нейния разлагащ се труп мощно напираше новата държава: жестока, цинична, но изпълнена до краен предел с настроение и жизнена енергия. Досущ като моите ненаписани романи.
Само че бях взел решение да оставя временно литературата на втори план. Бях замислил първо да спечеля милион. Всички мои връстници бяха се захванали да правят милион. Някои успяваха.