— Това е, пичове! — провъзгласи Слона. — Глейте кво се случва, когато случайни хора се правят на братоци!
Щом прозвучаха тези думи, Слава Кпсс трепна. Лицето му се изкриви от гняв. С няколко точни птичи погледа той огледа мен, въздишащата тълпа, спасеното момче. Погледна и гърба на триумфатора. Онзи се миеше, пуфтейки, и хвърляше вода с шепи по голото си до кръста тяло.
Слава изчака вълнението да се уталожи. Това отне минимум време. След минути сто трийсет и пет души възобновиха прекъснатите си занимания, седнаха да чифирясват, да закусват и да вечерят, да играят карти, да четат стари вестници. Чак тогава Слава незабелязано повика гордо усмихнатия келт. Долови погледа му и му махна с ръка, подкани го.
Онзи неочаквано се появи с компания. До него стоеше омазаният с йод и зелено лекарство Федот, гърчав, но решителен.
— Какво вдигаш джабала? — попита веднага Слава, местейки безумен поглед от слънчевия сплит на Слона към междуочието му. — Какви са тия лозунги?
— Не вдигам джабала — весело отби нападението Слона. — Казах го от чисто сърце. Току-що отървах килията от беля. За тая аларма, за труп ченгетата щяха да ни направят на ситна дреб…
— Това и без теб го знаем — прекъсна го рязко Слава. — А кой бил от случайните братоци, а? Хайде, да чуя.
— Твоят финансист — отговори незабавно Слона. — И не го мисля само аз.
— Кой друг?
— Аз — рече със запъване Федот.
— И ще му го кажете ли в очите? — попита жестоко Слава.
— Казах го пред всички — все още усмихнат, отвърна Слона. — И в очите му ще го кажа.
— И ти ли? — напрегнатият Слава се обърна към Федот.
— И аз.
— Андрюха! — повика Слава. — Ела насам.
Бях чул целия разговор — бях зад парцалената стена на „купето“. За да се присъединя към разговора, стигаше да отместя завесата пред лицето си и да я преметна зад гърба си.
— Тук се повдигна въпроса — каза полугласно Слава, — че си бил финансист.
Звуците на гласовете трептяха в спарения въздух на направения от мръсни одеяла арестантски вигвам — сблъскваха се, увисваха като акорди, неумело изсвирени на неумело настроена китара.
— И кой го казва? — приседнах сред другите.
— Той — посочи с пръст моят покровител келтските рисунки.
— Я да го чуя? Повтори.
Слона ме погледна в очите.
— Какво да повтарям? Ти си го знаеш, нали? Такива като теб си седят при сейфовете, зад железните врати, със сигнализациите, а когато идвам аз с ютията и казвам „давай мангизите“ — те търчат при ченгетата и пишат жалби… Финансистът е жалбоподател! Мястото не му е сред братоците!
Да го убия ли? — мина ми през ум оригинална идея. Да му забия пръст в окото? Да му размажа адамовата ябълка?
Хвърлих се напред, но се оказа, че от двете ми страни са Джони и Гиви Сухумския. Те ме сграбчиха за лактите. Много е лесно да възпреш устрема на седнал човек.
— Леко! — изсъска страховито Слава Кпсс. — Дръж си нервите, аферист! Боят е изключен! Това е сериозна тема! Ще я бистрим, братоци! — той погледна бясно Федот. — И ти ли смяташ Андрюха за финансист?
Вместо отговор Федот изведнъж възкликна:
— Слава, ти защо ме нарече тогава „гратисчия“ и „мишок“?
Слава тръсна глава и направи гримаса на недоумение.
— Аз? Да съм те нарекъл „гратисчия“? Ти как се казваше?
— Федот…
— Нарекъл съм те „гратисчия“? Кога?
— Ами да! — изхленчи Федот и лъхащата от него миризма на йод рязко се засили. — Да, да! Всички те чуха!
Слава въздъхна виновно.
— Слушай ме внимателно, Федот — изговори той едва ли не на срички. — Ти не си гратисчия! Сигурно не си ме разбрал нещо. Не си гратисчия! Ти си нормален пичага, достоен арестант. Разбираш ли? Не си гратисчия и никога не си бил. А сега си върви, за Бога. Върви си, нали? Ние тук ще си поприказваме. Върви.
Федот без повече приказки изчезна зад завесата.
— Сега, братоци — с железен баритон, много тихо огласи Слава, — с Божията помощ ще търсим истината, докато не я намерим…
— Слава — изведнъж изгъгна някой деликатно иззад парцалената стена. — Чуваш ли, Слава?
— По дяволите! — избухна надзорникът. — Какво има?
— Току-що те извикаха за съд. Мина вертухаят, вика те по име.
— Какво? — изуми се Слава. — На съд?
— Да. Ще те изведат в пет часа.
— А сега е?…