Сега нашият тартор напускаше килията всеки ден. Прибираше се почернял от умора, но с блеснали очи.
— Как е, Слава?
— Съдят ме — отговаряше той кратко.
Бяхме наясно, че участта му ще бъде решена всеки момент. Очевидно информацията за безобразно дълго проточилата се процедура бе стигнала до някой високопоставен съдебен чиновник, който бе разпоредил разглеждането на случая да бъде завършено въпреки всички пречки. За да не се навреди на някой важен отчет.
Слава пътуваше в понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Излизаше в пет сутринта, прибираше се към девет, по-често към десет вечерта, миеше се, хапваше надве-натри и моментално заспиваше.
Атмосферата в килията леко се промени. Мнозинството изобщо не реагира на факта, че надзорникът изведнъж влезе в активната част на процеса си. Преобладаващото мнозинство от обитателите на изолатора „Матроская тишина“ лежаха по месец, два, до три, повечето арестувани за дребни кражби, притежаване на минимални дози наркотик и други незначителни правонарушения. Тези хора бързо, след някой и друг месец получаваха присъдите си и изчезваха „с багажа“, отваряйки място за следващите жертви на конвейера. На малцина от тях научавах имената. Но старите обитатели — Джони и Малкия, аз и Гиви Сухумския, Федот и Коля Пилата и още десетина — си давахме ясна сметка, че близкото бъдеще предвещава важни промени.
А пък Дима Слона се преобрази напълно. Сега се държеше като добродушен звяр, който бавно и спокойно се разхожда където си иска. До петък килията напуснаха над двайсет души и местата им моментално заеха пак толкова новаци, всички те явно смятаха татуирания бабанко за най-страшния измежду сто и трийсетте злодеи. Изрисуваният със сини орнаменти младеж, който някога истерично се тръшкаше да иска място за спане, сега направо се имаше за същински кръстник. Той се подсмиваше тежкарски, когато си говореше ту с един, ту с друг от новопристигналите. Черпеше желаещите с цигари. Правеше се на велик. Работеше за реноме. Написа и изпрати няколко бележки до различни места. Получи отговори.
Разбирах, че няма да е лесно да победя подобен враг. Едва ли ще го надвия. Аз се бях изкачил по стъпалата на затворническата йерархия благодарение на покровителя си, а той — сам, с лични усилия.
Най-сетне дойде събота. Денят, определен от Слава за важния разговор. Но в ранната утрин на почивния ден Дима Слона получи пратка. А в пратката — доза.
Разговорът не се състоя. През двата почивни дни реаниматорът триумфатор остана размазан на персоналното си легло. Най-малко пет пъти се опитаха да го свестят, от които два пъти самият Слава Кпсс. Но бабанкото отвръщаше единствено с нечленоразделни стонове.
— Прави си изводите — каза ми Слава, когато след поредния неуспешен опит седнахме с него да пушим и да пием чай. — Кой е той, а кой си ти! Ти си сериозен човек, повериха ти Трасето. А той е наркоман. Какво ще се разправяш с такива? Ще му изясним картинката, после ще му биеш един в сурата и го изхвърляме от готиното място. И му казваме хич да не се мярка повече. Само че кога да стане? В понеделник пак съм на съд. Няма начин, аферист, ще трябва да потраеш още.
2
През нощта на неделя срещу понеделник смених Гиви Сухумския. На сутринта подсъдимите, сред които и Слава Кпсс, заминаха. Половин час по-късно ми се яви познатият гладко избръснат шафранен череп и голите татуирани рамене. Отначало се опитах да не забелязвам вторачения в мен проучващ поглед. После ми омръзна. Задържах въжетата и въпросително вдигнах вежди.
— Искам да изпратя пари — каза тежко Слона, като ме гледаше в очите. — До „едно-две-нула“. Изгорят ли — ще отговаряш.
„Еби се в гъза!“ — креснах. Мислено, естествено.
В килия номер сто и двайсет лежеше пласьор, продавач на бял прах за желаещите. Употребата или въздържането е лична работа на всеки отделно взет арестант. Не ме е грижа за кльопачите на отрови. Моята работа на свръзка е да осигуря бързото и безопасно преминаване на всяка пратка независимо дали съдържа пари, хероин или невинно пакетче чай. Затова само рязко изгрухтях в отговор:
— Какво значи „ще отговаряш“? Аз отговарям при всички случаи, ако парите ти изчезнат. Както си е редно. Но защо мислиш, че ще изчезнат?
— Разбра ме какво искам да кажа — Слона оголи златен зъб под синята си устна. — Ти гледай да не запецне в решетките…
— Няма да запецне — успокоих го. — Пък и да запецне, знаем си работата.