На съд се ходеше с прилични дрехи. „Съдебните“ костюми — няколко чифта панталони, ризи, сака — най-грижливо се съхраняваха в специален калъф близо до телевизора. Всеки достоен арестант можеше да използва официалните дрехи. Този принцип се спазваше свято.
Мен ако питате, всички сака бяха кошмарни. Двуредни, мафиотски шик, с огромни ревери и позлатени копчета, при това доста износени. Но дори и в този вид те по вълшебен начин понякога правеха мръсните кльощави хлапета да изглеждат като гледани юноши от добри семейства. Много пъти спретнатият външен вид бе помагал да се отбие година, че и две от присъдата. Или поне всички искрено вярваха в това.
„Съдебната“ колекция усърдно се попълваше от дрехите на новопристигналите.
— И колко пъти вече си бил на съд? — попитах аз.
— Трийсет и два — отговори Слава.
Джони уважително цъкна с език.
Откъм далечната стена се чу потропване и той побърза да изтегли страничния „кон“. Останахме насаме със Слава Кпсс.
— Шест ще бъдат — промълви Слава. — Ще изляза най-рано догодина.
— Ти май не се радваш особено?
Слава се замисли.
— Радвам се — отвърна той мрачно.
— Тогава защо си толкова кисел?
— Не знам. Какво ще правя там, на свобода? Какво изобщо правят хората там?
— Не знам — отвърнах. — Втора година лежа вече. Отвикнал съм.
— И аз — рече бандитът богомолец.
Тревогата замъгляваше разума ми. Слава си отива! Вдругиден моят покровител ще чуе присъдата си. Ще бъде осъден. Още на следващия ден ще го извикат „с багажа“. Пет минути след като вратата се затвори зад гърба на Слава, в килията ще се извърши преврат. Мястото на надзорника ще бъде заето от друг авторитетен арестант. И естествено, няма да съм аз. Да не би да ставам за тартор? Напротив, личният ми живот ще се влоши ужасно.
Отметнах крайчеца на завесата и погледнах към отсрещното купе, откъдето от време на време долиташе дрезгавият глас на Дима Слона. Всеки момент Слона щеше да прати някого от приятелите си — най-вероятно дребния нахален Федот — при нас, за да научи какво става със Слава, как върви процесът му.
През последните дни Слона се държеше с мен подчертано дружелюбно, бе прекратил войната на нерви: не ме провокираше, не пускаше злобни коментари и тъпи шегички. Украсеният с келтски орнаменти бандит всеки ден изпращаше по Пътя две-три банкноти до известния адрес и още същия ден получаваше по няколко дози прах. Парите заминаваха по Пътя открито и наркоманският живот на Слона не бяха тайна за мен. Моят масивен неприятел си вкарваше дозата във вената и се кротваше за доста време. С часове не напускаше купето. Федот, когото Слона открито използваше за слуга, му носеше там зад завесата баландата, чифира и чистите чаршафи.
Но аз вече прекалено добре се ориентирах в нравите и обичаите на затворническото общежитие, за да не видя, че любителят на отровите и телесните украси търпеливо чака своя час. Той прекрасно разбира, че останали без тартора си, всички протежета на надзорника — Джони, аз, Малкия, Гиви Сухумския — няма да издържим дълго.
Никой от нас не ставаше за ролята на тартор. Малкия беше прекалено млад. Гиви пък беше в разгара на своя процес и скоро щеше да ни напусне. Джони е физически силен, опитен, лежи отдавна, познава затвора, но не може да се справи с бърлогата: няма достатъчно авторитет, нито коварство, хитрост и силна воля.
— Как ще я караме без теб, Слава? — не се сдържах.
Слава сложи ръка на рамото ми.
— Бъди непоклатим — всичко ще бъде тип–топ. Покажеш ли се слаб — ще те изядат.
Унило провесих нос.
— Това е панделата, брат — продължи Слава тихо. — Трябва да си много умен и много хитър, за да оцелееш тук. Забрави за скромността, за справедливостта, за културата, за твоите книжки. Само Бога не забравяй. Живей в реалния свят. Помагай първо на себе си, после пак на себе си, и третия път — на себе си, и чак тогава — на ближния. Дръж нещата под контрол! Какво да те уча — сам си знаеш всичко, от половин година сме заедно.
— Няма да мога като теб. Не съм толкова опитен.
— Учи се от Слона. Той е още по-неопититен, а я го виж как се прави на велик.
— Какво ще го правим, не знам.
Слава се усмихна, демонстрирайки прясна дупка между предните си зъби. Миналия месец му беше паднал поредният зъб. Арестантите в нашия Централ губят средно по два зъба годишно.
— Не се тръшкай толкова заради това биче. Слаба работа е. Няма да ви надвие. Той е никой. Наркоман. Няма допирни точки с Общия Ход. Когато стигне да напускам, ще си поговоря специално с него, ще му обясня някои конкретни работи. Пък и ще драсна на тоя–оня два реда по въпроса… Ако започне да вдига гири и не се оправите с него — тук ще влязат едни специални момчета и ще го паркират точно за две секунди… Но най-добре е, разбира се, да не се стига дотам…