Истинската болка дойде по-късно, след няколко часа. Легнал на голите дъски в тясната влажна дупка, гол до кръста, жадуващ за ядене, пиене, топлина, вибриращ от състоянието, известно като „студена пуйка“, осъзнах изцяло участта си.
Глава 36
1
В осем сутринта донесоха храната. Скочих от дървеното ложе. С куцукане стигнах до вратата.
— Давай паницата — каза дневалният.
— Нямам.
Момчето от кухнята потърси на количката и ми подаде смачкано алуминиево канче.
— Чай! — пошепнах умолително.
В канчето потече кафява, димяща течност с мощен мирис на живот. Хванах я и веднага си дръпнах опарените ръце. Разносвачът търпеливо чакаше. Явно неведнъж беше виждал бити и окървавени хора, докато носеше храна из карцерите. Познаваше реакциите. Най-сетне успях да подхвана скъпоценната посуда, да я пренеса и да я оставя върху ложето. Капакът на вратата хлопна.
Чаят вдигаше пара. Виеше ми се свят от жажда. Опитах се да вдигна канчето към устните — пари, прекалено горещо. Алуминият, крилатият метал, неговата мамица, е идеален проводник на топлина. Накрая се наведох, забих подпухналата си мутра в течността и започнах да лоча като куче.
Скоро се появи надзирателят на трюма. Отведе ме до шалтурника и ми прибра панталона, който ме бе спасил през нощта от измръзване. Затворените в карцера получаваха затворнически дрехи от сив плат с черни напречни ивици.
— „Кензо“? — попитах, като опипах грубия плат. — „Версаче“?
— На Версаче му светиха маслото — демонстрира трюмният познания за фешън бизнеса. — Обличай се, пич. Знаеш ли си срока?
— Не.
— Петнайсет денонощия.
Преоблечен, тръгнах с ръце зад гърба, съща карикатура на затворник, обратно към дупката си. Трюмният заключи дървения нар за стената и ме остави сам.
Озърнах се за сядане. Но в правоъгълния бокс две на три крачки седящи места не бяха предвидени. Лежащи, естествено, също. Не можех да седна на влажния, студен като гроб под. Оставаше ми следният свободен избор: стоене, ходене или клечане. И в трите случая единствената опора бяха собствените ми крака.
Свалих раираната роба, огледах контузените си крайници, после откъснах от гащите си парче плат, изпиках се върху него и почистих кървящите рани по лактите и коленете. Майната й на вонята, важното е да се предотврати възпалението. В тукашния климат всяка драскотина може за седмица да се разрасне в огромен гноен цирей. Грижата за собственото здраве, за чистотата и хигиената е едно от най-важните правила за арестанта в „Матроская тишина“.
Прекарах няколко часа в безделие. Въртяха ме спуканите ребра, посиненият задник и гърбът. Бих си платил по всякакви тарифи за таблетка обезболяващо, за мъничко бяло хапче аналгетик. Но парите — няколко свити на тръбичка банкноти от петдесет рубли — бях мушнал незабелязано точно преди излизането от килията в ръката на моя „перач“.
Този хърбел, спипан на Черкизовския пазар, защото грабнал два хамбургера от ръцете на студент, беше явно безкрайно далеч от каквито и да било налични пари. Единственото лично имущество на този оплескан с йод и фурацилин дългуч бяха само долни гащи на цветчета. Дрехите, с които е бил в деня на ареста, той бе проиграл на комар още в първите дни на престоя си в затвора. Сега, за да оцелее, переше моите и на Джони чаршафи, срещу което получаваше захар и цигари. Познавах „перача“ като почтен арестант, той щеше да опази богатствата ми цели и непокътнати и да ми ги върне веднага щом се прибера в килията.
Сега обаче депозитът ми е замразен, намира се в чужди ръце. Няма с какво да излекувам болката. Нито цигари имам. Пушенето в карцера е забранено. Носенето на каквито и да е дрехи, освен затворническите — също. Изобщо не можеш да разполагаш с лични вещи. Единственото развлечение е да се разхождаш от единия в другия ъгъл. Пет крачки натам, четири и половина на обратно. Половин крачка отиваше за обръщането. Всичко беше точно така, както и в килията на Лефортовския замък, откъдето бях тръгнал — богат, самоуверен, надут.
Вечерта се появи мрачен непознат вертухай. Той отключи катинара, пусна нара и ми заповяда да изляза да си получа дюшека. Отидох до същия шалтурник, където сутринта бях получил раираните въшкарници, сграбчих безформената, разпадаща се вата, прибрах се в бокса, разстлах я и паднах.
Много бързо научих как се спи в карцера. Не се ляга на дюшека, нито под него, а вътре в самия дюшек. Платът бе разкъсан на много места от ръцете и краката на предишни обитатели на трюма. Набутах крайниците си в тези дупки и след като се кокорих известно време, заспах.