2
Половината нощ мина. Точно в средата й, в мъртвото време преди разсъмване, изскърцаха пантите. На черния под глухо тупна хартиен пакет. Помощите, рекох си с ликуване и скочих. Помощите бяха дошли! Помощите!
Размотах конците, разгърнах няколкото листа от вестник и намерих малко карамелени бонбони, захар, цигари и кибрит. Животът продължаваше.
Насладих се на тютюна, настаних се по-удобно сред буците сплъстена вата и се замислих.
Добре познавах цената на тези цигари, карамелени бонбонки и зацапани бучки захар. Те са купени с пари, отделени от пенсиите на старците и мизерните женски заплати. Донесени са в затвора от майки и съпруги. Предадени са на гишето за приемане на колети за арестуваните. После са стигнали до треперещите ръце на изгладнелия арестант. След мъчителни размисли, сметки, съмнения и преглътната слюнка по една на десет–петнайсет цигари или бонбони се предават за Общото. Изсипват се или се подреждат в специалната картонена кутия. Претеглят се с кантарче. Многократно се преброяват най-внимателно. Опаковат се в пакетчета. Минават през различни килии, докато се съберат в една. Там се преопаковат още по-удобно. С цената на големи усилия, риск и хитрини, по пътя на измамата и подкупа пътят на цигарките и бонбонките свършва при хвърления в карцера.
В този нощен час други цигарки и бонбонки стигат до храчещите кръв пациенти на „тубанара“, до събраните в отделни килии заразени със СПИН — до всички, които са закъсали.
Арестантската общност никога не забравя закъсалите. Трюмните надзиратели ще си получат заплащането според тарифата и лично ще занесат — тайно, нощем — пратките, ще пуснат във всеки бокс старателно увитото пакетче.
Гладните, бити, измъчени същества искат да живеят. Те ще изобретят хиляди начини да помогнат на себе си и на другаря си по нещастие. Те търпеливо ще съберат по щипка чай, по бучка захар, по рубла във всяка килия. Като мравки ще пренесат и ще струпат нещата на едно място. Ще подкупят, ще склонят, с хитрини ще вкарат храната и фаските и в най-дълбоките трюмове. Ще пуснат живата нишка живот чак до долу, до самото дъно.
Може би в някакъв друг комикс младото банкерче нямаше да живее в Азия, ами в Европа. В малка спретната страна, където жените в празнични дни обличат колосаните рокли на своите прабаби и танцуват техните танци.
Там, в Европа, банкерчето щеше да бъде настанено в стерилно заведение с добра храна, със спортен салон, с работилници за желаещите да работят и с телефонни кабини за редовни делови разговори. В европейски затвор.
Обаче там, в европейския затвор, той никога не би се озовал в мазето, в мръсния коптор, и сиромашкият надзирател, подкупен от още по-сиромашки затворник, не би донесъл на нашия банкер в този коптор бучка захар и цигарка.
И банкерът нямаше да не наслади на бучката захар. И нямаше да изпафка тази цигарка. И никога нямаше да научи как хората умеят да наблегнат на свободата си.
Добре че живеем в Азия.
3
Скръбно-възвишените мисли за драматичния път на бонбоните и цигарите ми попречиха да извърша едно задължително просто действие, а именно да скрия добре и захарта, и тютюна, и всичко останало. След като се накефих на хапването и пафкането, безгрижно мушнах остатъците от своето богатство във вентилационната шахта. Там в тунелчето се въргаляха какви ли не хартии, камъчета и разнообразен боклук. Разчитах, че моето пакетче няма да се набие в очите на надзирателя. Но сбърках.
На сутринта той влезе в бокса ми, огледа ме, незабавно се насочи към тайното ми място и откри всичко. Надзирателят имаше смешния навик да хапе с бързи движения напуканите си устни — първо горната устна с долните зъби, след това обратното. От него на вълни лъхаше задушливият аромат на евтин одеколон.
— Откъде? — попита той, без да повишава тон, докато разглеждаше пакетчето.
Мълчах.
Господарят на карцера още веднъж огледа раирания си подопечен, въртейки в ръце гумената палка. По принцип можеше веднага на място да оформи официално изземането на забранените предмети и да прикачи към срока ми още пет или десет денонощия. Но ухаещият затворнически служител излезе човеколюбец.
— Ако пушиш, ще те накажа — съобщи той, мушна моите цигари и захарта в джоба си и без да бърза, излезе в коридора.
Панталонът му на задника лъщеше невъобразимо лекьосан.