Проклех се. Заради моето лекомислие, заради интелигентския навик да витая в облаците, заради навика да мисля бях останал без цигари.
Денят премина в страдания. Пушеше ми се, та чак далакът ми играеше и скърцах със зъби. Изследвах цялата килийка. Стените и пода. Сантиметър по сантиметър. В търсене на най-малкия фас. И намерих, цели два. В единия имаше тютюн за поне едно дръпване, в другия — минимум за две. Беше оцелял дори надписът „Ява“. Но с какво да запаля, откъде да намеря огън?
Продължих с търсенето. В ъглите, по цепнатините открих най-сетне всичко останало. Възпламеняващите се глави кибрит бяха напъхани, укрити, замазани в мръсотията с дяволско хитроумие. В друга цепнатина намерих и драскало, накъсано на малки квадратчета. От петия опит добих оранжев пламък и изпуших големия фас, а след него и малкия.
Дозата, естествено, не ми стигна; привечер започнах пак да тараша стените и ъглите, същевременно се чудех дали довечера ще получа нова пратка.
В осем вечерта трюмните се смениха. Появи се нов надзирател. За разлика от сутрешния този миришеше не на сапун и виолетки, а на обуща, чорапи и естествено, тютюн. Неволно поех жадно мириса на отрова от неговата униформена куртка. Ноздрите ми доловиха дори дима, заседнал дълбоко в белите му дробове.
Новата нощ не донесе помощи.
Вторият ден без никотин започна трудно. Всеки пушач знае, че утринната цигара е най-важната за деня. Без нея е почти невъзможно.
След цял ден мъчения и навъртени в килията поне пет километра, вечерта заспах, но сънят ми беше съвсем повърхностен, затова моментално чух тихото скърцане на ключалката и звука от падането на тежкия пакет. Нахвърлих се устремно като животно на дългоочаквания подарък, разкъсах със зъби хартията и конеца (всяка пратка е здраво опакована и омотана), намерих всичко, от което се нуждае закъсалият човек, и изпуших две цигари една след друга.
Двудневното прекъсване си оказа действието: зави ми се свят, догади ми се, но аз все пак я допуших до края, до филтъра — подпрян на стената и оборил глава. Олюлявайки се, стигнах до дюшека, паднах и останах да лежа, прекарвайки сух като хартия език по сухите си венци.
Освен цигарите пристигна също чай, захар и дори витамини — няколко жълти капсулки аскорбинова киселина. С удоволствие бих пил свеж, горещ, силен чай. Но въдвореният в карцер няма право да си кипва вода.
От неочаквано голямата доза отрова главата ми кънтеше като барабан. В тази празнота с цялата си величавост изникна въпросът, който ме мъчеше през последните дни: какво ме очаква, какво ще стане с мен? Утре започва третият ден, една пета от срока на наказанието. Много скоро ще се изниже и третината. Преди да съм се усетил, остатъкът ще се смали. Петнайсет дни и нощи се изнизват като един миг — така излиза, ако приложиш арестантската алгебра. И после?
Опитах се да преценя трезво своите перспективи. Очевидно нямах никакви такива, перспективи де. Пред очите ми се въртяха сцени, коя от коя по-кошмарни: ето надзорникът на килията, легендарният Слава Кпсс, се сбогува с населението; ето го за последен път обхожда с поглед сто трийсет и пет обърнати към него лица; ето зад гърба му трясва вратата; ето че се възцарява тревожно мълчание, минава ден, после втори — и всичко се променя. Слава го няма, той е навън. Джони го няма, Андрюха също. И двамата са в карцера, арестувани за пиянство. Кой сега ще дърпа хитроумните въжета на Трасето? И най-важното — кой ще стряска тълпата от голи, полумъртви от теснотията и недоспиването хора?
После се връщам аз. Опозорен. Зарязал Трасето на пияна глава! Нанесъл вреда на Общия Ход! Това обвинение ще ми бъде повдигнато моментално. От Слона, естествено. Тоя си го бива. Ще си го отнесем и тримата: Джони, аз и Малкия.
Едва ли ще се стигне до бой. Но всеки достоен арестант ще научи важната новина: напоследък покрай него на Пътя са се набутали случайни хора, безмозъчни и безотговорни. И те трябва да се разкарат от Общия Ход! Мен и приятелите ми на секундата ще ни изгонят от готиното място.
Запалих третата цигара.
Добре де, имам още над десет дни. Ще измисля нещо. А засега съм длъжен да направя най-важното. Да скрия помощите.
В продължение на два часа ту пълзейки на колене, ту подскачайки към зацапания таван, аз старателно, без да бързам, заредих цялата килия. Разпределих из нея пакета цигари и кутията кибрит. Набутах ги по всички дупки, пукнатини и цепнатини, направих замазка от прах и слюнка и довърших маскировката с нея.
„Това не е като да криеш чуждите милиарди от данъчните инспектори!“ — изсмя се изведнъж появилият се отнякъде Андрюха новобогаташът.