„Марш оттук!“ — ревнах, може би дори на глас.
„Както кажеш“ — отвърна равнодушно банкерчето и изчезна. Но беше прав.
Сутринта трюмният влезе в килията, подуши въздуха, взе да хапе устни и каза:
— Излез в коридора.
Веднага проведе мълниеносен тараш. Загубих цялата захар и девет от дванайсетте скрити цигари.
— Ти си бил тарикат — рече трюмният с ужасното благоухание. — Да не ти е харесало тук?
— Ни най-малко.
— Мисля, че ти е харесало — сякаш не ме чу мениджърът на карцера. — Дали са ти петнайсет денонощия, нали?
— Точно така.
— Ще ти ги направя трийсет — обеща трюмният. — И да знаеш: такива като теб обикновено остават тук по четирийсет и пет. Разбра ли ме, момче?
Момчето беше навършило двайсет и осем.
— Абсолютно, шефе — отвърна то и направи всички очаквани от него движения: разтегли устните в мазна усмивка, разпери пръсти, плесна с ръце и изрази с мимика изключително и невероятно законопослушание.
А наум прокле както хитрия вертухай, разкрил тайните скривалища, така и себе си, задето не беше проявил повече изобретателност.
— Надуша ли още веднъж пушек — предупреди трюмният, — моментално ще ти лепна още петнайсет! За нарушаване на режима. Ясно ли е?
Момчето повтори церемонията на отговора.
Трюмният заключи нара. Аз моментално започнах да си правя сметката по какъв начин да разтегля за две денонощия останалите ми три цигари. Да можех просто да спра цигарите и така да обърна в своя полза глупавата война с дезодорирания надзирател — сигурно точно така бих постъпил, ако при завръщането от трюма ме очакваше предишният ми живот. Но нямаше такъв шанс. Всичките ми мозъчни ресурси трябваше да бъдат впрегнати в търсенето на изход. Не можех да се справя без цигари.
4
Четвъртия си ден прекарах в тъжни размисли. Именно днес най-важният за мен човек бе напуснал следствения изолатор „Матроская тишина“.
Някъде там, два етажа над мен, в сто и седемнайсета килия, моя дом, днес сутринта някой е изкрещял:
— Слава! Викат те навън!
Сто нещастници — без онези, на които е било ред да спят — са се повдигнали на пръсти, за да зърнат човека, за когото се отнася тази фраза, да запомнят триумфиращия израз на излежалия пет години арестант, моменталния блясък в очите му, лекия победен жест на ръката.
Някой ден същите думи ще прозвучат и по мой адрес. Но засега всичко е зле. Много зле.
Приятелят ми си отиде. Врагът ме чака, за да ме нападне и унищожи.
Реших да си гарантирам от поредния цигарен транш петдесетпроцентна доходност. Тоест да скрия от трюмния поне половината. Отчупих филтъра на всяка цигара, в моите условия той представляваше ненужен разкош. Пречупих на две двайсетте хартиени цилиндърчета, за да облекча маскировката. Нарочно небрежно угасих няколко тлъсти фаса на места, където надзирателят непременно щеше да надникне. Като ги намери, той ще реши, че си е свършил работата, и няма да търси повече. Така ще запазя основната част.
Процесът на търсене на тайни пролуки в пода и пукнатини в стените се проточи до разсъмване.
Но когато работата ми почти приключи, аз се спрях. През отдушника долових сутрешните звуци: далечния тропот на десетки крака. Трополяха тежки обуща, малко по-леко отекваха в асфалта подметките на офицерските половинки, остро потропваха дамските токчета. Служителите на изолатора бързаха за работа, пристигаха надзирателите, оперативните и режимните, фелдшерите, приемчиците на колети, склададжиите, работниците по поддръжката, кучкарите, счетоводителите и други рицари на ключа и палката.
Няма смисъл, рекох си. Няма защо да крия забранените цигари и захарта. Няма да маскирам нищо. Напротив.
— Я го виж! — зловещо рече трюмният, като ме видя седнал на дюшека в облаци дим. — Ти май съвсем си се объркал!
— Хич, шефе! — възразих.
— Пушиш открито! — кресна надзирателят. — Още днес ще ти уредя добавката! Пет денонощия за начало! Давай цигарите! И всичко останало!
— Вземи си ги сам.
Трюмният сграбчи смачкания пакет, който нарочно бях оставил на видно място, обърна ми гръб и си тръгна.
— Да не забравиш — казах.
— Какво?
— Да ми уредиш пет денонощия. Да не забравиш.
Благоухаещият пак заби жълтите си зъби в устната.
— Ставаш нагъл, момче! Гледай петте да не станат на десет!