Можех да развия конфликта. Да вдигна мизата до петнайсет. Но реших, че като за начало стига. Нека уханният приятел ми уреди „добавката“. Пет или десет денонощия. А най-добре цял месец. В карцера може и да е студено и да няма храна, затова пък е спокойно. След няколко седмици горе, у дома, в килията, страстите ще се уталожат. Повечето очевидци на събитията, които си спомнят и реанимацията на малолетния наркоман, и запоя с мое участие, ще са заминали. Мястото им ще бъде заето от новаци. Пък знае ли човек — може и Слона да го съдят и да замине в килията за осъдени и после в етапното и в лагер, далеч от мен…
Няма значение, че ще посрещна Новата година под нивото на земята, прегърнал раздрания дюшек. Няма проблеми. Затова пък ще спечеля паузата. Така правят волейболните треньори. Когато в хода на играта съперниците хванат победната вълна и започнат да забиват топка след топка, докато докарат резултата до разгром, наставникът незабавно взима таймаут. За да пречупи атакуващата нагласа…
През цялата втора половина на моето наказание пушех открито в карцера. Пратките пристигаха веднъж на две денонощия. Сега цигарите и кибритът, захарта и витамините открито оставаха в ъгъла, на пода, върху чисто парче от вестник „Московский комсомолец“. Всяка сутрин трюмният равнодушно прибираше забраненото богатство и излизаше, без да продума, само се вторачваше в мен с мрачен поглед и си хапеше устните.
5
През последната, петнайсета нощ, не успях да заспя. От вълнение.
Когато металът изскърца и желязната пластина на люка се отвори, аз скочих към изхода. Но невидимият ми благодетел само тикна през полуотворената „хранилка“ новия пакет и побърза да затвори — очевидно не желаеше арестантите в карцера да го видят. Успях да доловя само силен полъх на евтин мъжки дезодорант.
После в жълтия полумрак се очерта фигурата на Андрюха новобогаташа.
— Лежим ли? — попита той подигравателно и запали дебела „Хавана“.
— Лежим.
— И как си?
— Както всички.
— Ха! Аз пък си мислех, че не си като всички…
— Точно там е работата. Сбъркал съм.
— Прави си изводите от грешките и продължавай напред — небрежно ме призова Андрюха. — Нали знаеш, че опитът е „син на грешки трудни“. Пушкин го е казал, великият афроруснак! Поучи се от опита и действай. Един коняк ще удариш ли?
— Не.
— Пура?
— Не, благодаря.
— Твоя работа. Много си пасват, да знаеш… С две думи, нали ме разбра? Веднъж направи кинтите, спечели, издигна се — ще успееш да го постигнеш и втори път…
— „Кинтите“! — казах ехидно. — „Спечели“! И къде е сега нашият печалбар? В панделата! При това даже не в обикновена, ами в най-мръсната, тъмна и смрадлива, даже не в килията, ами в мазето! В трюма! На най-долното място, по-долу от това няма. На това ли му викаш „издигнал се“?
Новобогаташът мълчеше.
— Майната й на панделата — въздъхнах. — Все някога ще свърши. Вътре и вън са две наименования на едно и също състояние. Но с какво да се захвана после? Аз съм бедняк! Нямам съдружник, нямам бизнес, нямам пари, нямам перспективи!
— Започни отначало — повтори Андрюха. — Издигай се наново. От долу на горе. Ще го направиш, понеже нямаш друг избор.
Поради студа, глада и постоянната тишина виждах банкера–слуга особено ясно. Изведнъж съзрях много подробности от облика му, които не бях забелязвал преди. Пръстите на младия финансист трепереха. Ноктите му бяха изгризани. Андрюха живееше в страх. Ето какво открих. Всъщност правеше пачките само за да престане да се страхува. Да, Андрюха беше богато момче, но малодушник. Тази мисъл изникна в мозъка ми с такава звънлива яснота, че се засмях весело.
— Смешно ли ти е? — учуди се банкерчето.
— Да.
— И защо?
— Не подскачай — напътствах го аз.
— Не подскачам.
— Подскачаш. Тресеш се. И още как. Погледни: аз с тези раирани въшкарници, изпаднал, гладен, натирен в карцера — не треперя. А ти, целият в „Кензо“, всичко ти е точно — трепериш. Страх те е.
— Я майната ти! — викна засегнат Андрюха и се задави с тлъстия дим от пурата. — Майната ти!
— На тебе майната ти — отвърнах спокойно.
И Андрюха моментално изчезна.
Ако знаех, че си приказвам с банкерчето за последен път, сигурно нямаше да се държа с него толкова жестоко, нямаше да го целя по най-болното място, нямаше да намеквам, че го е страх от заобикалящата го действителност. Оттук извираше и страстта му към множене на капитала: момчето имаше нужда от пари, за да издигне преграда между себе си и живота, който го плашеше.