А мен вече нищо не ме плашеше. Или почти нищо.
6
На сутринта трюмният не влезе в опушения ми бокс. Той отвори широко вратата, застана на прага, забил зъби в устната си, после каза:
Тръгваме.
— Къде?
— У дома.
Разтреперих се.
— Как така „у дома“? Какво ти става бе, старши? Нали се разбрахме! Ти обеща!
— Нищо не съм ти обещавал — обърна ми гръб трюмният. — Излизай, сдавай дрехите и дюшека. Изтече ти наказанието.
— Няма да изляза — казах тихо. — Уреди ми „добавката“.
— Излизай, момче! По-живо!
— Ти си момче! Добавката!
Вертухаят вдигна палката. Черно гумено дилдо с удобна ръкохватка отстрани. Добър инструмент за доказване на правота.
— Излизай! Или така ще те уредя, че ще ми пълзиш!
— Чувай, шефе — казах тихо, миролюбиво, но натъртено. — Не бива да се прибирам! Остави ме тук!
— Не ти се полага! Излизай, хайде!
Подчиних се.
В коридора вече стояха, прегърнали дюшеците, познатите фигури на Джони и Малкия. В очите и на двамата се четеше тревога. Джони впрочем се държеше, докато Малкия изглеждаше истински наплашен.
— Какви ще ги дъвчем? — попитах директно.
— Отиваме си у дома — отговори сериозно Джони и наду бицепси.
Миришеше на застояла пот.
Досетих се, че Джони посвоему се е готвил за завръщането в килията. Помпал е мускули в очакване на най-лошото.
— Да — с треперещ глас потвърди Малкия и подсмръкна. — Отиваме си у дома.
Поведоха ни нагоре мълчаливи, напрегнати.
В коридора на първия етаж, в основния израстък, видяхме група новопристигнали. Те страхливо се озъртаха, скупчени пред отворената врата на шалтурника, където един на петима от новите клиенти на затвора успяваше в крайна сметка да получи от администрацията канче или чаршаф.
Забавих крачка. Един от новопристигналите — пълен, рижав, с марков анцуг, прекалено хубав и чист за това най-мръсно от всички мръсни места на света — изведнъж ми се стори познат. Минавайки покрай него, го потупах по рамото. Той се стресна и се обърна. В този миг дойде ред аз да се стресна от изумление.
— Чий го дириш ти тука? — възкликнах.
— Чакам за дюшек — отвърна рижият адвокат с жалка усмивка.
Зашеметен, не се сетих веднага какво да кажа на нещастния глупак.
— И за какво?
— Мошеничество, наркотици… нали ти разказах…
Долових страха и отчаянието, които бившият ми защитник излъчваше, и неволно почти се развеселих. Вероятно за първи път в живота си този рафиниран московски абориген издаваше мирис на изпаднал в беда зрял мъж — тялото му не миришеше на антибактериален сапун, нито на одеколон и лосиони, а на тютюн и мускус. А срещу него стоях аз, озлобен, измършавял, с голи лакти, целите в синини и рани — чудовище, надигнало се от дъното на ада на тъпаците. Неугледен въшлясал организъм, изхабил всичките си сили в опитите да оживее, но готов за нови и нови опити.
— Като те настанят в килията, ми пиши веднага — рекох в скороговорка. — До сто и седемнайсета, на Пътя, за Андрюха Афериста!
Рижия вяло кимна. Изглеждаше потиснат, устните му трепереха, не знаеше къде да дене ръцете си. От жалост ме сви под лъжичката. Хванах го за ръкава.
— Повтори!
— До сто и седемнайсета — послушно повтори бившият юрист. — На Пътя… За Андрюха Афериста…
Последва болезнен удар отзад по рамото.
— Не приказвай! Върви!
Усмихнах се окуражително на Рижия и се затътрих напред. Към къщи.
В килията нищо не се беше променило. Все същата кисела амонячна воня, все същата димна завеса. Все същата пресована човешка маса още от вратата: двама-трима казахи, калмик, ингуш, туркмен, узбек, десетина украинци, угандиец и костариканец. Разбираем, дружелюбен и толкова близък народ.
— Андрюха! Андрюха! — провикнаха се няколко кокалести, симпатични дръгливци.
— Къде? — чух глас, който ми се стори много познат.
— Андрюха се върна! И Джони! И Малкия!
— Къде ги?
Гласът принадлежеше на Слава Кпсс. Той цъфна сред голата тълпа и се усмихна.
Замрях слисан. Вървящият след мен Джони се удари в гърба ми.
— Слава? — провикнах се. — Как така?… Защо?… Ти си тук?!
— Тук — каза Слава, явно с наслада от моето изумление.