Вътре в мен се скъса, после се стегна, после пак се скъса; краката ми омаляха, глупава, щастлива усмивка разчупи устните ми. Проправих си път между телата и прегърнах приятеля.
— Не те ли пуснаха?
— Пуснаха ме — ухили се Слава. — Смеят ли да не ме пуснат? Ама аз не си тръгнах. Хайде, елате. Остана малко водка… Да я допием…
Седнахме на готиното място при стената. Там, където преди петнайсет дни ядохме месото.
— Какво се случи? Защо не си тръгна?
— Ти не разбираш ли? — строго попита Слава.
— Не.
— Е, как да си тръгна? Да зарежа всичко? Бърлогата? Общото? Трасето? Нали отговарям! Вас ви няма, никой няма… С две думи, бутнах на шефа колкото се полага и се стопирах. Докато се приберете…
— Ама защо ти е тая бърлога? И Трасето?
Слава изведнъж се разгневи.
— Ти луд ли си? Та това е моята бърлога! Аз от четири години съм тук! Къде дават така — да стана и да си тръгна?
— Ами Слона? — зададох въпроса, който ме мъчеше. — Той не понечи ли…
— Какъв Слон? — учуди се Слава. — А, Слона ли? Ами няма го вече. Взеха го. С багажа.
Не казах нищо.
— За което — додаде Слава тихо — снесох на шефа колкото се полага.
— Според тарифата?
— Не — възрази сухо моят приятел. — Дадох всичко. До копейка. Всичко, което бях спастрил, всичкото сухо, дето беше за навън.
— И как ще излезеш на свобода без пари?
— Моята свобода няма да ми избяга. Тя си е винаги с мен.
— И моята — казах веднага.
— И моята — повтори като ехо Джони.
— И моята — пошепна Малкия.
Гласовете ни звучаха приглушено.
После всеки от нас направи едно и също движение: посегна, сякаш да извади от джоба на скъсания панталон, от пазвата, от пояса или от някакво друго потайно място своята собствена, скътана, съкровена, непредадена свобода и да я покаже. Ако не на целия свят, поне на най-близките си хора.
Тук е. Моя е. Наша.
Има я и ще я има.
7
На сутринта Слава Кпсс излезе на свобода.
Сто трийсет и пет души — освен тези, на които им беше ред да спят — грейнаха, докато той вървеше към вратата. Множество тъжни очи изпроводиха прегърбената фигура на човека, който напускаше затвора за нов живот извън решетките.
Иконите Слава подари на мен. Одеялото даде за Общото.
Глава 37
1
— Дай си дясната ръка!
Седнах на пода на „катафалката“ и с нежелание извадих ръка от джоба. Жестокият януарски мраз моментално ме сграбчи за пръстите.
Конвойният направи същото. Парещият леден метал щракна върху китката ми.
Колата беше спряла съвсем близо до вратата. Пътят от буса до сградата отнема една, най-много две секунди. Отдясно и отляво, блокирайки възможните пътища за бягство, тъпчеха на място четирима автоматчици с маски. Черните маски бяха с бял скреж около отворите за устата.
Фургонът бе заобиколен от хора. Няколко десетки души бяха дошли да видят арестувания големец и помагачите му. Съпруги, майки. Приятели. Роднини. Както и репортери и вестникари. Процесът срещу бандата присвоители на държавни пари беше вдигнал голям шум. Все пак не всеки ден съдят за криминални престъпления министри, ако ще и провинциални. Тълпата крещеше думи на подкрепа към току-що докараните подсъдими. Когато се появи министърът, настъпи такъв вой, че няколко врани изпърхаха от клоните на околните дървета. Те закръжиха между сградите, над сивия сандък на „катафалката“, над редките в този зимен следобед минувачи.
Бях втори в колоната — зад министъра. Както и той, успях да се спра за миг, преди да скоча на тротоара, и от височината на буса да огледам пространството.
— ТАТЕ!
Моментално познах откъде екна звънливото момчешко гласче, завъртях глава и видях миниатюрна фигурка в яркоцветен гащеризон. Погледът на широко отворените детски очи се заби право в мозъка ми.
Зачервени бузки. Дебел шал под мъничката брадичка.
Синът ми се държеше за ръката на жена ми.
Семейството ми стоеше по-далеч от шумните роднини на министъра, затова пък най-високо от всички — бяха се покатерили на една преспа.
Преди две седмици синът ми беше навършил три години.
Конвулсивно вдишах ледения въздух.
— Мърдай, мърдай!
Скок надолу. Усетих сладникавата миризма на изгорели газове. Две бързи крачки — и вече съм във вътрешността на тези помещения, където свободният човек не попада току–тъй. И слава Богу, че не попада.