И така, днес е важен ден. Започва съдът. Ще се запозная с останалите членове на моята банда. И със съдията.
Но не това е най-важното. Видях семейството си, те дойдоха да ме подкрепят — ето го събитието! Синът ми е с нова зимна дрешка. Бузест, здрав покемон. Жена ми също не е в дрипи. Беше с кожух, ярък шал. Кожени ръкавици. Моите не гладуват. Всичко им е наред. Те се държат, те ме обичат.
А би могло да е и другояче! Така наречената годеница на Джони се отказа да го чака още след половин година. Жените на други приятели работеха на две места за дребни пари, принудени да издържат не само себе си и децата, но и съпрузите си, които се излежаваха зад решетките…
„Конвойката“ на Кузминския общински съд до най-малки подробности приличаше на съблекалнята на лефортовската баня. Също толкова тясна — два на два и половина метра. Същата стоманена врата, боядисана в бяло. Кръглото прозорче на шпионката е закрито отвън. До стената отсреща е сложена дървена пейка. Затворническите интериори са прости и евтини.
Впрочем тук има всичко необходимо. Можеш дори да полегнеш. Почти е топло. Сухо. Тихо.
— Пушенето е забранено! Предайте цигарите и кибрита! Ще си ги получите на тръгване. Връзките за обувки също.
— Как ще ходя без връзки?
— Като останалите!
Чак сега ми стана ясно защо обувките на повечето ми съседи в затворническия микробус бяха вързани с къси усукани парцалчета. Тези десетсантиметрови „връзки“ не се конфискуваха, но аз трябваше да изнижа моите истински връзки и да ги предам на дежурния пазач.
— Старши, заведи ме до тоалетната.
— След час.
— Не може ли по-рано?
— Без приказки!
— Старши, не се трае! Заведи ме!
— Без приказки, казах!
Добре де, рекох си. Ще потърпя колкото се налага. Друго беше по-лошо. Сутринта в „сборката“, затиснат в плътната тълпа от сто и петдесет души, аз с дебелите си дрехи се бях изпотил. През следващите два часа, минали в металната утроба на „катафалката“, влажното бельо бе измръзнало. И вместо да ме топли, то ме караше да се треса от зверски студ. Затворническият транспорт се отоплява по метода на чукотската яранга или на московското метро — с топлината на човешките тела.
Боксът миришеше на прясна боя. Желязната входна врата трябва да беше боядисана преди не повече от три-четири дни. Но днес металната повърхност вече беше украсена с многобройни образци от арестантските скални надписи. Всеки обитател на затвора дълбоко в себе си е велик престъпник, жадуващ за слава. Готов е да фиксира историята си, синтезирана в няколко думи, върху всяка равна повърхност.
„Гриша от Сизран. Три години общ режим. Скоро се прибирам!“, „Рашид Туркменеца. Седем години и половина. Аллах да ми е на помощ!“, „Петруха Питерски. Половин година за доза. Излизам другиден. Дръжте се, бродяги!“, „Надюха. Четворка строг за кражба!“ А най-много бяха имената на съдии, съчетани с неприлични епитети.
Накрая малко встрани от основната група изречения видях познатото, отдавна научено наизуст, стотици пъти четено по стени и врати на килии, „сборки“, „трамваи“, „конвойки“ и други боксове, където арестантът поне за миг остава насаме с мислите си: „ПРОКЛЕТ ДА Е ОТ ВЕКА И ДО ВЕКА, КОЙТО ПОПРАВЯ СЪС ЗАТВОР ЧОВЕКА!“
Дали да не оставя и аз своя автограф? Да се туря между другите жертви на системата с няколко важни думи? Не от фукльовщина, а просто за умствена гимнастика? Защо не? Но какво точно да надраскам, какъв израз, какво откровение да поднеса на света? Каква ще бъде телеграмата от моето сърце?
Може би такава: „ИЗЛЕЖАХ ЗА ДВАМА. АНДРЮХА НОВОБОГАТАША.“
Не, дребнаво е. Не е подвиг да поемеш чужда вина. Това е нормално. Както се казва, всеки би постъпил така на мое място. Задращих с мръсни нокти небръснатата си шия. Може би не всеки.
По-добре ще е така: „МОЯТА СВОБОДА Е ЧАСТ ОТ МЕН.“
И това не става, помислих си. Няма нужда от патос! Стига с тези интелектуални фрикции, тези високопарни лозунги, омръзнаха ми многозначителните плакатчета, закачани кой знае защо по стените на съзнанието ми и закриващи светлия хоризонт. Пандизът също е част от мен. Затворът, свободата, богатството, бедността са псевдомарки, ментета, сладки червейчета на остри кукички. Лицето и гърбът на една и съща монета.
Въздъхнах, впечатлих се за миг от разрушените илюзии на младостта и неочаквано се сетих какъв ще бъде моят надпис. Знам, знам! Знам какво ще напиша на вратата на клетката си! Докато чакам да започне съдът срещу мен! Преди да започне наказанието на ненаказуемия! Има такива думи: най-важните, прости и точни, кратки, достъпни, убедителни, лесни за запаметяване! Има ги!